Джарет вдигна чашата си и я изпразни на един дъх. Трябваше да поспи няколко часа, а на разсъмване да потегли към къщи. Изкачи бавно стълбите до малката си стая. Реши да се окъпе и веднага да си легне. Отпусна се в горещата вода и блажено затвори очи. След минута усети, че не е сам и вдигна глава. Пред него стоеше Шейла. Лицето й грееше в предизвикателна усмивка.
— Какво искаш? — въздъхна уморено мъжът.
— О, Джарет, вече не съм дете.
Той я харесваше, но винаги се държеше по-далече от нея. Тя беше твърде млада за него, освен това беше прилепчива като репей.
— А аз съм женен мъж.
Младата жена поклати презрително глава.
— Не съм казала, че трябва да се ожениш за мен. Искам само да те направя щастлив.
— Ей сега ще изпадна в екстаз — промърмори иронично той.
Шейла се нацупи и коленичи до ваната. Носеше само тънка бяла нощница, през която блестеше тъмната й кожа. Ясно личаха тъмночервените зърна на гърдите й. Не, тя наистина не беше дете, а предизвикателна, чувствена жена. Дългите й мигли трепкаха.
— Новата мисис Макензи ти създава само тревоги. Тя е бяла като мрамор, студена като мрамор и не те обича. Тя ти е жена и трябва да изпълняваш задълженията си към нея. Но с мен ще преживееш небесни наслади.
Джарет се усмихна и помилва гъстата й коса.
— Шейла, тя е красива като мрамора, но не е студена, а е изпълнена с огъня на страстта.
Младото момиче скочи на крака и очите му пламнаха.
— Страхотно! Но когато те измами, спомни си, че аз съм жената, която те желае истински! — Тя го изгледа унищожително и изскочи от стаята.
Водата изстиваше. „Тя не те обича!“ Шейла беше убедена в това и вероятно беше права. Докато пътуваше към дома си, Джарет беше прекарал немалко самотни нощи. Може би трябваше да приеме предложението на Шейла.
Не, той не я желаеше. Само една-единствена жена можеше да събуди страстта му. Скоро щеше да я държи отново в обятията си. Той излезе от ваната, изсуши се и падна изтощено в мекото легло.
На разсъмване яхна коня си и излезе от града, забравил плана си да посети Джеймс и семейството му. Лошите сънища не преставаха да го измъчват. Първо трябваше да се увери, че с Тара не се е случило нищо лошо.
За щастие тя се беше сприятелила с Питър и на сутринта го помоли да й оседлае кон, за да се поразходи. Момчето й избра красива сива кобила на име Селин.
Тара се уви в широка топла наметка, защото се боеше, че времето ще се промени. После отиде в кухнята, за да си вземе нещо за ядене — сушено говеждо, сирене и бисквити. Не забрави и бутилка с вода.
Когато се качи на седлото, тя се престори, че не забелязва стражите. Отначало слезе към кея, после описа широка дъга към къщата и повтори тази маневра още един път. Щом се увери, че е приспала недоверието им, тръгна по една от горските пътеки зад голямата, добре поддържана морава. Познаваше целта си, тъй като Джийвс й бе показал къде се намира плантацията на Робърт. Щеше да пристигне там след по-малко от час.
Тя умееше да се ориентира в непозната обстановка, освен това беше отлична ездачка. За съжаление още след няколко минути пътят изчезна под дебел килим от борови иглици, а и теренът се промени. Кобилата се препъваше и няколко пъти затъна в лепкавата тиня.
Най-после Тара спря коня си и се опита да запази спокойствие. Щеше да се върне по пътя, по който беше дошла. Посещението при Робърт, който можеше да й даде отговор на измъчващите я въпроси, трябваше да се отложи за друг ден.
Тя обърна кобилата, приведе се, за да не се блъсне в ниските клони на дърветата, и тръгна обратно. За съжаление не беше сигурна, че посоката е правилна.
Някакво внезапно движение я уплаши до смърт и тя извика. Само след секунда въздъхна облекчено, защото наблизо излетя голяма бяла птица. Тара познаваше жеравите и неволно се възхити на величествения размах на крилата й. В потока имаше и други птици, дребни бели рибари, които се разхождаха гордо.
Щом в гората живееха жерави и рибари, значи се срещаха и животни, които се хранеха с тях — алигатори. А и още по-страшни твари — индианци.
Тара смушка кобилата си и едва не се строполи на земята, когато едното й копито затъна в тинята. Сега не биваше да изпада в паника.
— Трябва да излезем оттук, Селин! — проговори окуражително тя и потупа по врата кобилата, която успя да се освободи от тинята, макар и с мъка. След малко вече препускаше по твърда земя.
Тара беше готова да се поздрави, че е намерила верния път, но изведнъж дъхът й спря и тя се вкопчи в юздите на кобилата си. Не беше чула нищичко и въпреки това изведнъж се оказа обкръжена.