Точно пред нея стоеше едър индианец с медноцветно лице и катраненочерна коса, облечен в кървавочервен панталон и светла памучна риза. На шията му висяха сребърни верижки. На главата си имаше украса от пера, а меките кожени ботуши му позволяваха да стъпва безшумно. Около талията му беше увит пъстър шал, в който беше затъкната кама. На пищяла му висеше ножница с дълъг нож, а в ръката си стискаше пушка.
Индианецът вдигна ръка и от близките дървета наскачаха неколцина воини — някои облечени като водача си, други с голи гърди, изрисувани в ярки цветове.
Тара изпищя. Индианците закрачиха бавно към нея и когато се приближиха, тя започна да рита с крака. Улучи първия воин по брадичката и се смая от попадението си. Той политна назад и тя реши да се възползва от моментното си преимущество. Притисна колене в слабините на кобилата и Селин се вдигна на задните си крака с шумно пъхтене. Тара се задържа на седлото и кобилата полетя напред.
За съжаление индианците бяха твърде много. Десетина ръце се вкопчиха в гривата на животното, в сбруята. Въпреки отчаяната си съпротива, Тара беше свалена от седлото и хвърлена на земята. Обзета от дива паника, тя крещеше, риташе и удряше. Един индианец хвана ръцете й, друг седна на хълбоците й.
В гората отекна изстрел и всички замръзнаха на местата си. Двамата индианци освободиха пленницата си.
Тара скочи на крака и видя, че е дошъл още един индианец. Възседнал красив кафяв кон, той носеше тъмносин панталон, високи до коленете ботуши от сърнешка кожа и пъстра риза. Тара погледна лицето му и бе обхваната от странна неловкост. Стори й се познат. Може би го беше видяла в някой от кошмарите си? Той я измери с внимателен поглед и тя можа да види учудващо сините му очи. Във вените му със сигурност течеше бяла кръв. Но това нямаше значение. Тя щеше да намери смъртта си в тази недостъпна джунгла. Защо не се удави в мръсните води на Мисисипи? Защо не избра примката на палача?
Вместо това реши да се бори и да избяга от преследвачите си — за да намери спасение в ръцете на Джарет. Каква измамна надежда.
Тя погледна високомерно индианеца и вирна решително брадичка. Нямаше да му позволи да я убие, да я скалпира или обезобрази. Щеше да се съпротивлява до последен дъх.
— Мръсно копеле! — изкрещя гневно тя и се хвърли върху индианеца с такава сила, че той падна от коня. Бърза като светкавица, Тара скочи отгоре му. Юмруците й забарабаниха по гърдите му.
Гневният му вик отекна болезнено в ушите й. Мъжът я сграбчи за раменете и я обърна така, че тя се озова под него. Тя погледна отново в странните му очи и се изуми от правилните, горди черти. Мъжът скочи на крака и й подаде ръка, но Тара не обърна внимание на жеста му. Острият му глас произнесе неразбираема заповед, той хвана ръката й и я дръпна да стане.
Побесняла от гняв, Тара се изплю в лицето му. Този път мъжът побледня от яд, изруга на странния си език и отново посегна към нея. Тя изпищя и се опита да се отбранява, но без успех. Той я вдигна високо във въздуха, метна я на рамото си и възседна едрия си жребец. После препусна в бърз галоп към вътрешността на гората.
13
Джарет измина пътя по реката с шалупата на стария Джонсън. Пътуването траеше два дни и вече приближаваше края си.
Белокосият, беззъб Джонсън, приведен като чепат клон, живееше отдавна по тези места. Беше дошъл много преди първите бели заселници. Може би заради възрастта си, или защото беше станал част от обстановката, той се разбираше чудесно с индианците. Не се боеше, че ще бъде нападнат, а предложението на офицерите да остане известно време в града беше посрещнато с искрена изненада.
— Никога не съм живял в къща с дантелени перденца на прозорците — обясняваше той с добродушна усмивка.
Джарет, който гореше от желание да се прибере в Симарон, го слушаше с едва прикривано нетърпение. Той нямаше представа къде живее старецът, защото го виждаше само на шалупата, която непрекъснато се движеше нагоре и надолу по реката.
Това беше добре дошло за Джарет. След напрегнатите дни и нощи с Патърсънови той не искаше да уморява повече Шърлимейн. Освен това пътуването по реката беше по-кратко, отколкото по сушата.
— Онези твърдяха, че се излагам на опасност — прибави Джонсън и се ухили недоверчиво. — Да не мислят, че към решил да умирам млад?
Джарет се засмя в отговор, облегна се на перилата и се загледа към брега. Предполагаше, че индианците го следват.
Междувременно правителството на Съединените щати и семинолите от Флорида се намираха официално в състояние на война. Преди да тръгне от Тампа, Джарет отиде още веднъж при Тайлър Аргоси, за да се осведоми за последните новини. По искане на генерал Клинч губернаторът Джордж Уокър възложи на водача на милициите, генерал Ричард Кейт Кол, да събере всички доброволци от Флорида и да ги отведе при войската, за да се бият заедно срещу индианците. Анди Джаксън заповяда на генерал Уинфилд Скот да поеме главното командване. Към войската на Клинч бяха причислени още четиринадесет допълнителни дивизии.