През това време жестокото убийство на майор Дейд и войниците му беше избледняло в спомените на хората и заместено от новата трагедия в Тексас. В една малка мисия, известна с името Аламо, бяха избити повече от сто американци. Макар да съзнаваха, че положението им е отчаяно, те се биха до последния човек. Главното беше да запазят позицията си, за да спрат непрекъснато напредващия мексикански генерал Санта Ана. Всички войници бяха заплатили смелостта с живота си.
— По всичко личи, че ви очакват с нетърпение, мистър Макензи — отбеляза заинтересовано старият Джонсън и прекъсна нерадостните му мисли.
Джарет хвърли бърз поглед към кея, където стояха Джийвс, Рютгер и още много слуги, дори малката Кота.
Само Тара я нямаше. Джарет въздъхна недоволно. Какво всъщност беше очаквал? Сияещо от радост лице и сърдечни поздрави? Шалупата едва бе хвърлила котва, когато той скочи на кея. Рютгер и Джийвс изглеждаха бледи и унили. Лицата им бяха изпити от тревога.
— Къде е тя?
— Изчезна, мистър Макензи — отговори надзирателят. — Последвахме я в гората, но следата й беше заличена. Очевидно е искала да ни заблуди. Разбира се, това не е извинение.
— Какво е взела със себе си?
— Храна — отговори Джийвс. — И топла наметка, както предполага Кота. Вероятно е искала само да се поразходи.
— Ще взема момчетата и ще тръгнем отново по следата… — започна Рютгер.
— Аз ще отида да я потърся — прекъсна го решително Джарет. — Изчистете Шърлимейн и му дайте да яде. Джийвс, пригответе ми чисти дрехи. Щом се погрижат за коня ми, тръгвам на път.
— Аз бях отговорен за мисис Макензи — възрази нерешително Рютгер.
— Не. Само аз нося отговорност за нея — отговори сърдито Джарет и забърза към къщата. Сигурно жена му беше навлязла в земите на семинолите и беше заловена от някой малък отряд. Господи, дано беше попаднала в ръцете на Джеймс и хората му! Другите вождове също нямаше да й сторят зло. Оцеола го беше уверил, че Симарон е на неутрална земя. Но дали всички индианци бяха готови да се подчинят на думата му?
Следван от Джийвс, Джарет се втурна като хала в къщата и се качи в спалнята си. Тъй като нямаше време да се изкъпе, той изми само лицето и ръцете си и се преоблече. Преди да излезе от стаята, той погледна леглото, което беше споделял с Тара, и забеляза някои признаци на женско присъствие. От едно чекмедже се подаваше парченце дантела, а върху тоалетната масичка беше оставена сребърна четка за коса. Във въздуха се носеше аромат на рози.
— По дяволите! — изруга той и сви ръце в юмруци. Защо беше такъв глупак да й повярва? Как можа да се заблуди така в нея? Защо беше уверен, че тя ще остане в Симарон и ще го чака?
Не, той щеше да си я върне. И тогава щеше да я накара да си плати за подлостта. Само дано беше още жива…
Тази мисъл го подгони надолу по стълбата. Той изскочи навън и забърза към обора, където го чакаше чистият, грижливо изчеткан Шърлимейн, който вече беше утолил глада и жаждата си. Джарет се метна на гърба му.
— Ще ви уведомя веднага щом я намеря — обеща той, обърнат към Рютгер и Джийвс, после смушка с пети хълбоците на жребеца и препусна към границата на индианската област.
Тара не знаеше какво точно е очаквала — но в никакъв случай не и това спретнато село, състоящо се от скромни, но добре поддържани къщурки. Когато пристигнаха, тя беше толкова уплашена, че когато индианецът я свали от рамото си и я пусна на земята, не можа да се задържи на краката си. Воинът скочи от гърба на коня си и я хвана здраво, за да й помогне да запази равновесие. Тя се отдръпна от него и се огледа. В средата на селото гореше буен огън, над който се печеше елен. Две жени въртяха пръта и тя видя, че са облечени не само в кожени, но и в европейски дрехи. Очевидно и те обичаха украшенията, защото повечето бяха окачили на шиите си най-различни огърлици. В края на гората децата играеха на топка.
Една млада жена пристъпи към метиса, който гледаше заплашително Тара, зададе някакъв въпрос и получи кратък отговор. После се обърна към непознатата бяла жена, огледа я внимателно и каза още нещо на воина. Очевидно той й даде някаква заповед, защото тя отиде при Тара и посочи голямата хижа.
Когато Тара не се помръдна от мястото си, жената я хвана за ръката и нетърпеливо я потегли към хижата. Ядосана, Тара се отдръпна, но спря насред движението, тъй като индианецът отново беше възседнал коня си и вдигна пушката си. Тогава престана да се съпротивлява и позволи на жената да я отведе в колибата.