В задната част на голямото помещение гореше огън и димът му се издигаше към отвора в покрива. В средата бяха наредени в кръг камъни. От двете страни се виждаха няколко постели от одеяла и кожи. До едната стена бяха облегнати пушки и Тара ги изгледа с копнеж. В същото време съзнаваше, че не е в състояние да посегне към оръжието и да застреля младата жена, която със сигурност не искаше да й стори зло. Макар че намеренията на индианеца бяха други.
Младата жена й посочи да седне на една от постелите. Треперейки от нерви, Тара поклати глава. В този момент влезе индианецът, сграбчи китките й и я притисна към одеялата и кожите. След малко я пусна и заговори с индианката, която донесе дълго въже и коленичи пред Тара.
— Не! — прошепна отчаяно тя.
— Дайте ми ръцете си! — помоли на английски момичето и хвърли плах поглед към синеокия воин. — Той няма да ви стори зло.
— Моля ви, кажете ми… — започна умолително Тара, но веднага млъкна, стресната от предупредителния поглед на индианката.
Не, тя нямаше да им позволи да я убият. Щеше да се съпротивлява до последния си дъх. Младата жена направи примка и когато се опита да пъхне ръцете й в нея, тя я блъсна и скочи на крака.
Но не успя да стигне до изхода. Индианецът улови ръката й, дръпна я обратно към постелята и я метна като чувал върху одеялата. После собственоръчно завърза ръцете й, а края на въжето закрепи за една от гредите на тавана.
Ами сега? — каза си отчаяно Тара. Беше прочела в една книга, че индианците вземат бели пленници, за да ги използват като жертви в кървавите си ритуали.
Воинът отиде при красивата индианка с лешникови очи и й каза няколко думи. Тя кимна колебливо, но вниманието й бе привлечено към високите гласове и ударите на копита, които се чуха отвън. Двамата излязоха от колибата и Тара остана сама. Тя се вслуша напрегнато, различи крясъци и смехове. Изведнъж се възцари дълбока тишина. След минута в колибата влезе първият индианец, който беше излязъл насреща й в гората. Мъжът с червения панталон.
Той застана насред стаята и я изгледа втренчено. Тара престана да диша. Когато мъжът направи крачка към нея, тя стана и се притисна до стената. Той й зададе въпрос, но тя не разбра нищо. Тялото й трепереше, краката едва я държаха. В този миг влязоха красивата индианка и синеокият воин.
— Той иска да знае дали сте съпругата на Белия тигър — преведе индианката на гърления си английски.
— Жената на Белия… — повтори неразбиращо Тара и вдигна очи към мъжа, който стоеше пред нея. Първо й направиха впечатление високите, силни скули. Погледът на малките кафяви очи беше интелигентен — и опасен.
Индианката въздъхна нетърпеливо.
— Вие ли сте новата жена на Макензи?
— Да — потвърди бързо Тара и сърцето й заби по-бързо. Значи мъжът й носеше името Белия тигър? Много странно. Защо приятелите му в армията не го бяха заподозрели в предателство, след като очевидно беше на страната на червенокожите? Бедната Лайза е умряла тук, припомни си с мъка тя. Сега аз съм заплашена от същата съдба.
Индианецът с червения панталон смръщи заплашително високото си чело, посочи я обвинително с пръст и заговори със синеокия.
— Той смята, че трябва да ви бичуват — прошепна индианката, — защото не се подчинявате на съпруга си. Непослушанието ви е поставило в голяма опасност.
— Кажете му да върви по дяволите! — изсъска ядно Тара.
Разбира се, момичето не изпълни желанието й. За съжаление воинът разбра смисъла на думите й, защото я изгледа възмутено и каза нещо, което индианката побърза да преведе.
— Ако мъжът ви не ви нашиба с камшика, той с удоволствие ще поеме тази задача.
Мъжът се обърна да си върви и я удостои с последен дълъг поглед, в който освен гнева се четеше и нещо като възхищение. Синеокият воин излезе след него и Тара въздъхна облекчено.
— Какво ще стане с мен? — попита задавено тя.
— Нищо.
— Как така нищо? — пошепна объркано Тара.
— Трябва да се държите добре, разбирате ли? Не биваше да излизате сама в гората.
— А онези мъже нямат право да ме нападат! Аз…
— Мълчете! — извика индианката и избяга навън. Вратата се затвори шумно.
Отчаяна, Тара се опита да издърпа въжето от гредата, но възелът беше здрав и не поддаде. Тя седна отново на постелята и се загледа в червените ивици, които се бяха образували на китките й. Само да имаше нож, за да пререже въжетата… Тя се огледа. До отсрещната стена бяха подредени кухненски прибори — твърде далече от нея. Тя изруга и скри лице в една от кожите. Когато чу стъпки, скочи на крака, но човекът, който се беше приближил до колибата, остана за миг пред вратата и се отдалечи.