Тара беше жадна, уморена и умираше от страх. Можеше ли да има доверие на индианката? Наистина ли нямаше да й сторят нищо? Бяха я пощадили само защото беше жена на Макензи. Или по-скоро негова собственост! Вероятно мъжът й познаваше добре тези индианци. Сигурно именно той беше научил младата жена да говори английски.
Всъщност, какво значение имаше това? Тя беше задрямала, когато вратата се отвори със скърцане. Заедно със сенките на късния следобед в колибата влязоха метисът и младата индианка.
— Коонти — обясни с усмивка тя и остави на пода пред Тара тънка дъсчица и дървена купичка. — Това е корен, който се счуква на каша. От него правим и хляб. Яжте.
Когато двамата се обърнаха отново към вратата, Тара скочи уплашено.
— Почакайте! Не можете да ме държите като пленница тук! Какво ще правите с мен?
Мъжът я прекъсна с остър тон и момичето преведе думите му.
— Той каза, че трябва да се боите по-скоро от Макензи, отколкото от нас. Докато сте тук, трябва да правите, каквото ви заповядат. Иначе ще се изложите на сериозна опасност. Може би по-късно ви очаква още по-лоша съдба. Някъде другаде!
Без да изчакат отговора й, двамата излязоха навън и вратата се затвори.
Тара се отпусна примирено на меките кожи. После се сети, че е жадна, и вдигна купичката към устните си. Водата беше чудесна и тя се почувства освежена. Стомахът й се бунтуваше от глад. Как да изяде тази гъста каша? Индианката не й донесе прибори. Може би трябваше просто да я ближе. Тя се опита и за нейно учудване кашата се оказа чудесна, подправена с парченца тиква и мед.
След като се нахрани, тя стана и се заразхожда нервно напред-назад, доколкото позволяваше дължината на въжето. Скоро огънят щеше да угасне и тя щеше да остане съвсем сама в тъмното. След малко приседна отново на постелята си и втренчи поглед във вратата. Отвън не проникваше нито звук. Колко време щяха да я държат тук? Най-после, надвита от умората, тя се пъхна под завивките и затвори очи.
Няколко минути — или часа? — по-късно тя се събуди от някакво кискане. Седна в леглото и разтърка очи. Огънят беше запален отново и до огнището седяха две деца. Едното беше около тригодишно, другото вероятно на пет. Малкото момиче видя, че пленницата се е събудила, и бързо се скри зад сестричката си, но се засмя и се подаде иззад рамото й — красиво дете с тъмни бадемовидни очи, блестящобели зъби и медноцветна кожа.
— Здравейте! — промълви Тара и момиченцата се засмяха. — Кои сте вие? Ох, сигурно не ме разбирате…
— Здравей — отговори тихо голямото момиче.
— Велики боже! Ама ти говориш английски! Или само повтори моя поздрав? Знаеш ли какво ти казах?
Момиченцето понечи да отговори, но в този момент вратата се отвори. Влезе синеокият воин и Тара се разтрепери от страх. Той погледна укорително децата, каза им няколко думи и те побързаха да се измъкнат навън. След това мъжът отиде при нея и тя се притисна уплашено към стената. Той се засмя и разпери ръце. Очевидно искаше да й покаже, че не е въоръжен. След това я остави сама.
Тара беше толкова изтощена, че веднага заспа. Не знаеше колко време е минало, когато някой я събуди с меко потупване по рамото. Младата индианка постави пред нея опъната еленова кожа и мида с остри ръбове.
— Той иска да го направите за тази вечер.
— Какво трябва да направя? — попита слисано Тара.
— Сега ще ви покажа. Внимавайте. — Момичето започна да стърже еленовата кожа, за да я почисти от малките парченца месо. — Сега е ваш ред. Не смея да направя повече за вас.
— О, не, аз няма да работя за жалките негодници, които ме държат в плен и искат да ме скалпират.
— Никой няма да ви скалпира — отговори сърдито момичето и натика мидата в ръцете на Тара. — Трябва да работите, за да получите ядене. Тук всички работят, иначе ще умрат от глад.
— Ами ако откажа?
— Ще съжалявате. Той няма да бъде доволен. Всяка жена трябва да работи, за да има някаква полза от нея.
Тара не разбра смисъла на думите, но това не беше толкова важно.
— Няма ли да ме отвържете? — попита тихо тя и показа вързаните си ръце.
— Не е нужно — отговори кратко момичето и излезе от колибата.
Тара въздъхна примирено, стисна мидата между изтръпналите си пръсти и започна да стърже еленовата кожа. Едва след време осъзна, че е голяма глупачка. Държеше в ръката си предмет, остър като ножче, и дори не се опитваше да пререже въжетата си. Захвърли кожата и веднага се зае за работа. Оказа се обаче, че не е толкова просто да стигне до въжето, което стягаше китките й.