Ръцете й изтръпнаха, по челото й се появиха капчици пот.
Тя беше почти готова с разрязването на въжетата, когато вратата се отвори. Краят на дебелото въже висеше от гредата. Разбира се, в колибата влезе индианецът, не момичето. Той се озова с два скока при нея, дръпна я да стане, стисна китките й и произнесе някаква заповед. Тара изпищя от болка. Появи се индианката, но мъжът само й махна заповеднически с ръка и тя изчезна.
След малко се върна с дълго кожено въже и индианецът го уви няколко пъти около китките на Тара. Тя се съпротивляваше отчаяно, но той беше много силен и след като стегна китките й, отново метна въжето през гредата. Тя се мяташе като обезумяла и на няколко пъти успя да го изрита, но той не й стори нищо, само веднъж вдигна заплашително ръка.
Момичето изнесе еленовата кожа и мидата и след малко се върна с голям хаван, чукало и купа, пълна с някакви странни неща.
— Това е коонти — обясни воинът и момичето й показа как трябва да счука корените на фино брашно. — От него печем хляб.
Тара поклати глава и го погледна предизвикателно.
— Не се дръжте така — прошепна умолително индианката. — Ако не работите, ще ви накажат.
— Аз съм пленница, но няма да работя за вас.
Индианката размени няколко думи с воина и отново се обърна към Тара:
— Това нареждане не е от него, а от човек, който притежава по-голяма власт над вас. Подчинете се, защото ще ви накарат да направите нещо, което ще ви се стори много по-трудно.
Тара присви очи. Може би наистина беше по-добре да счука тези проклети корени, отколкото да предизвиква съдбата си. Макар че трепереше от гняв, тя грабна чукалото.
— Дано се пържите в ада! — изфуча сърдито тя.
Оказа се, че е много по-трудно да чука корените, отколкото да стърже кожата с мидата. Воинът остана още малко при нея, за да види как се справя, после кимна доволно и излезе от колибата, следван от индианката.
Тара продължи да работи, докато от очите й потекоха сълзи. Кое време беше? Сигурно два или три през нощта. А тя беше уморена до смърт…
От огъня остана само пепел и тя усети, че й става студено. По ръцете й избиха мехури, пръстите й се схванаха. Побесняла от гняв, тя запрати чукалото към стената. Корените се разхвърчаха на всички страни.
— Няма да работя за тях, няма! — изсъска ядно тя. — Никога вече!
Вратата се отвори почти веднага и тя съжали за държанието си. Младата индианка погледна смаяно хавана и разхвърляните корени.
— Какво направихте пак? — За изненада на Тара тя се наведе и бързо засъбира разпилените парчета. След минута обаче влезе воинът и Тара застина на мястото си. Той огледа стаята, даде кратка заповед на момичето и бързо излезе.
— Трябва да дойдете с мен — обясни индианката.
— Няма да се помръдна от мястото си.
— Елате с мен, иначе ще дойдат да ви вземат.
Тара се надигна и я погледна подозрително.
— Къде отиваме?
— В малката колиба. Там ще спите.
— О, божичко, не им позволявайте… — Тара млъкна и сведе глава. Откъде можеше да знае от какво трябва да се пази?
Сигурно щяха да я отведат в друг затвор. Какво ли щяха да й сторят? Всъщност, какво значение имаше? Всички опити за бягство бяха напразни. Воините щяха да я заловят, защото познаваха тези места много по-добре от нея.
Индианката преряза коженото въже и я изведе от колибата. В средата на селото все още гореше огън и около него седяха много индианци. В земята до тях бяха забити копия и пушки. Те проследиха с безизразни лица двете жени, които минаха покрай огъня.
Когато наближиха малката колиба в края на селото, страхът на Тара нарасна. Зад тесните прозорци се виждаха червеникавите пламъци на огъня. От отвора в покрива към кадифено черното небе се издигаше сив дим. Тара спря, за да си вдъхне смелост, но момичето я побутна по рамото и рече:
— Вървете, време е.
За какво, по дяволите? — искаше да извика Тара.
— Той каза, че сега трябва да отидете при него — обясни индианката.
— Кой е този той? — попита злобно Тара.
Без да отговори, момичето отвори вратата и я бутна вътре. Помещението беше по-малко от другото, но изглеждаше почти същото. От гредите на тавана висеше сушено месо. В дъното бяха струпани големи вързопи. В един ъгъл бяха подредени кухненски прибори и съдове за пиене. Големите завивки от кожи заемаха почти четвърт от пода. В огнището беше запален огън, пред него стоеше голяма дървена вана, от която се издигаше пара.
А във ваната…
Тара чу кратка заповед на индиански език.
— Сега трябва да го обслужите — пошепна момичето и я побутна към ваната.