Тара поклати глава. Във ваната седеше онзи проклет метис, мъчителят й, човекът, който я доведе тук. Тъй като беше с гръб към нея, тя виждаше само медноцветните рамене и мастиленочерната коса.
— Не… — Тя беше останала с впечатлението, че воинът е съпруг или любовник на младата индианка, и никога не би помислила…
Тя остана на мястото си и момичето пошепна настойчиво:
— Подчинете се! Иначе той ще ви принуди!
По гърба на Тара пролазиха студени тръпки. Само да можеше да се върне в другата колиба! Никога вече нямаше да се съпротивлява, щеше да изчисти всички еленови кожи и да смели сто килограма корени.
— Идете при него! — нареди строго индианката.
— Няма! Това е лудост! Какво мога да направя? Ръцете ми са вързани. Няма ли поне да ме отвържете?
Мъжът я прекъсна с остър глас.
— Той смята, че ще се държите по-прилично, ако ръцете ви са вързани — обясни индианката. — Хайде, идете да го обслужите! — настоя за последен път тя и излезе бързо от колибата. Вратата се затвори и резето бе спуснато отвън.
Тара изплака задавено, затропа по вратата с вързаните си ръце, опитвайки се да потисне истерията, която се надигаше в гърдите й. А може би беше по-добре да не се съпротивлява на лудостта, да престане да забелязва жестокия свят, в който беше попаднала…
Зад гърба й се чуха заповеднически думи и тя замръзна на мястото си. После бавно се обърна към индианеца и видя как силните му ръце стискаха ръбовете на ваната. Всеки момент щеше да скочи и да се нахвърли върху нея. Нямаше къде да избяга.
Тя не разбра думите му, но те не я интересуваха. Беше открила окаченото над огъня ведро, в което съскаше вряща вода. Значи индианецът искаше да бъде обслужен? Много добре, ей сега щеше да му направи тази услуга. Щеше да грабне ведрото и да излее горещата вода отгоре му. Тя се втурна към огъня, но преди да е успяла да откачи ведрото, железните мъжки пръсти се впиха болезнено в китките й. Тя изпищя от ужас и се изви като змия в ръцете му. Опита се да го ритне, той я привлече към себе си, но загуби равновесие и двамата паднаха във ваната.
Тара се задави, но бързо вдигна главата си над водата и отново се опита да се освободи от силните ръце, които я прегръщаха.
— Тара! — Като чу името си, тя спря изненадано. Сърцето й заби като лудо. За първи път погледна в лицето на мъжа и не откри сините очи на метиса.
Господи, тя беше полудяла! Или сънуваше? Не, нямаше съмнение. Тя гледаше в катраненочерните, безмилостни очи на мъжа си.
14
— Джарет! — извика смаяно тя и отпусна ръце. — Господи, това си ти! А аз едва не умрях от страх. Те щяха да ме убият. Отнесоха се много зле с мен, искаха да ме мъчат…
— Ако те бяха подложили на мъчения, сигурно щеше да забележиш — прекъсна я иронично той.
— Пусни ме! — изсъска гневно тя, но той я притисна още по-силно до себе си, без да обръща внимание на мокрите й дрехи. — С най-голямо удоволствие бих те разкъсала на парченца! През цялото време си знаел! Как можа да ми причиниш това?
— Нищо не съм ти причинил. Не си имала случай да видиш как наказват бегълците, мила моя. — Предупреждението в гласа му беше недвусмислено. Пулсът й се ускори. — Подобно на другите индианци, семинолите могат да бъдат много жестоки. Изневярата и предателството се наказват с особена строгост. Отрязват ушите и носовете на виновните или…
— Млъкни! — Тя опря вързаните си ръце в гърдите му. — Ти си един жалък негодник! Познаваш тези хора и им позволи…
Джарет стана, вдигна я във въздуха и я изнесе от ваната.
— Не смей да ме обвиняваш! След всичко, което извърши! Какво си мислеше, че можеш да избягаш просто ей така и да…
— След всичко, което аз… Ти ме доведе в тази дива земя и ме остави сам-сама! — Тя се опита да се изтръгне от ръцете, които стискаха раменете й, но напразно. Извърна глава, за да не среща заплашителния му поглед, и в ъгъла откри багажа му, грижливо подредените дрехи. Оръжията му бяха облегнати на стената, върху кожите бяха разпрострени бели ленени кърпи. Значи той се беше разположил удобно в тази колиба, докато жена му беше пленница на индианците, принудена да чисти еленови кожи и да чука корени за брашно. И то по негово нареждане! Негодник! Не синеокият воин, нито вождът с червения панталон. Джарет беше онази „по-висша сила“, която определяше съдбата й. Той се бе възползвал безмилостно от положението й, за да я измъчва, да й внуши смъртен страх.
— Копеле! — изкрещя вбесено тя. — Никога няма да ти простя! Как можа да позволиш на тези диви варвари…
— Не крещи така, ще те чуят!
— Какво ме интересува!
— Мен обаче ме интересува — отговори ледено той. Тя понечи да отговори, но той затисна устата й. — Ще ми бъде много неприятно, ако семинолите останат с впечатлението, че не съм в състояние да се справя с непокорната си жена. Те не ти сториха зло, признай. Как мислиш, са се почувствали, когато са те срещнали съвсем сама в гората, извън територията, където животът ти е бил защитен? Естествено беше да поискат от мен обяснение, нали? Какво можех да им отговоря?