Едва в десет часа вечерта тя благоволява да си тръгне и аз накрая се озовавам насаме в кухнята със Сузи. Тя седи на дивана, кърми единия от близнаците и през три минути се прозява.
— Значи изкарахте хубав меден месец, а? — изрича замечтано.
— Беше фантастично! Направо идеално. Ходихме в едно удивително местенце в Австралия, където можеш да се гмуркаш и…
Не довършвам, защото Сузи отново се прозява. Защо не взема да й разкажа утре?
— А ти как си? Как се чувстваш с тези три деца?
— Ами… нали знаеш — махва с ръка тя и се усмихва уморено. — Хубаво е. Много изтощително, разбира се. Просто всичко е различно.
— И ти… прекарваш доста време с Лулу, доколкото разбирам — отбелязвам с престорено нехайство.
— Да, не е ли страхотно?! — вдига глава Сузи, внезапно ободрена.
— Е, ами… страхотно — отбелязвам колебливо. — Макар че тя ми се струва малко командаджийка…
— Командаджийка ли?! — изумява се Сузи. — Беки, как можа да кажеш подобно нещо?! Ако не беше тя да ми помага, не знам какво щях да правя! Буквално ми спаси живота!
— Добре де — побързвам да дам на заден. — Нямах предвид, че…
— Тя прекрасно разбира какво преживявам в момента — въздъхва приятелката ми. — Така де, след като ги има четири! Наистина ме разбира!
— Ясно.
А аз не разбирам. Точно това има предвид.
Вторачвам се в чашата си с вино и усещам как главата ми внезапно натежава. Нито една от срещите ми досега не минава по план.
Изправям се и започвам да се разхождам небрежно. По облепената с корк стена се виждат множество семейни снимки. На една двете със Сузи сме облечени за някакво парти с кожени змии около шиите и блестящи сенки. А на друга сме тя и аз в болницата, заедно с Ърни.
И тогава, с огромна болка зървам съвсем нова снимка на Сузи и Лулу, яхнали конете си, в идентични костюми за езда и еднаква сбруя. И двете се усмихват широко към фотоапарата и приличат на еднояйчни близначки.
Гледам тази снимка и усещам, че в гърдите ми назрява решителност. Нямам намерение да изгубя най-добрата си приятелка заради някаква си властна кралица на ездата с конска физиономия. Каквото може да прави Лулу, и аз ще го правя!
— Защо не взема да дойда утре с вас, за да пояздим? — изричам небрежно. — Ако имаш свободен кон, разбира се.
Ще си сложа дори и шлем, ако се налага!
— Искаш да дойдеш на езда?! — вдига изумено глава Сузи. — Ама… Беки, ти не можеш да яздиш!
— Напротив, мога! — отсичам безгрижно. — Двамата с Люк доста пояздихме по време на медения си месец, ако искаш да знаеш!
Което отчасти си е точно така. Е, почти де. Мислехме да ходим на камилско сафари в Дубай, обаче после си променихме решението и отидохме да се гмуркаме в Австралия.
Както и да е. Това няма никакво значение. Всичко ще бъде наред. Така де! Язденето не може да е чак толкова трудна задача! Просто си сядаш на коня и го подкарваш. Фасулска работа.
Шест
Към десет часа на следващата сутрин вече съм готова. Не искам да се хваля, но като се оглеждам в огледалото, установявам, че изглеждам направо фантастично! Рано сутринта Люк ме откара в магазина за дрехи за езда и аз се стъкмих както се полага. Облечена съм в снежнобели тесни панталони, черно дълго сако за езда, блестящи ботуши и красива, чисто новичка шапчица за езда от кадифе.
Пресягам се гордо към венеца на моя екип — голяма червена розетка с блестящи панделчици. Имаше ги в изобилие в магазина, така че си взех по една от всеки цвят! Забождам розетката внимателно на яката, приглаждам сакото си и се поглеждам отново в огледалото, за да проверя резултата.
Господи, ама аз изглеждам много готино! Все едно всеки момент ще спечеля конкурса!
Така де, нямах предвид конкурса, ами надбягванията.
Защо пък да не взема да яздя всеки ден в Хайд Парк? Нищо чудно да стана особено добра в тази работа. Пък и така ще мога да идвам в Хампшир всеки уикенд, за да яздим заедно със Сузи. Даже като нищо можем да станем отбор! И тя ще забрави напълно за онази тъпа Лулу!
— Охоооо! — чува се зад мен гласът на Люк, който тъкмо излиза от банята. — Днес си направо неотразима!
— Добре изглеждам, нали? — усмихвам му се аз.