— Много си секси! — отбелязва той. — Ботушите ти са направо страхотни. И докога, смяташ, че ще свършите?
— Няма да се забавим дълго — отговарям компетентно аз. — Ще направим само едно кръгче в гората.
— Беки — пронизва ме с поглед Люк, — качвала ли си се някога на кон?
Да, веднъж. Когато бях на десет. И паднах. Но сигурно тогава просто не съм се концентрирала или нещо подобно.
— Просто бъди внимателна, чуваш ли ме? Все още не съм подготвен да ставам вдовец.
Честна дума! За какво толкова се притеснява този човек?
— Най-добре е вече да тръгвам — отсичам и си поглеждам специалния нов „конен“ часовник с вграден компас. — Иначе ще закъснея.
Конете живеят доста далече от къщата, в конюшните, и когато приближавам, чувам цвилене и чаткане на копита по двора.
— Здрасти! — казва Лулу, която тъкмо се появява иззад ъгъла, облечена в някакви древни панталони и сако. — Всичко е… — Не довършва и изсумтява презрително: — Господи! Сузи, ела да видиш твоята Беки!
— Какво има? — появява се на бегом Сузи и се заковава на място. — Божичко, Беки! Ти… ти си много елегантна!
Оглеждам допотопните й панталони за езда, калните й ботуши и раздърпаната шапка.
— Постарах се — отбелязвам, като се старая да звуча весело и непринудено.
— А това какво е? — пита невярващо Лулу, вторачена в розетката ми.
— Просто розетка. Продават ги в магазина за езда — изтъквам очевидното.
— Но са за конете — изрича меко Сузи. — Беки, тези розетки се слагат на конете!
— О!
За части от секундата се усещам крайно неудобно. Обаче, от друга страна… защо да не могат и хората да ги носят?! Абе, хората с конските физиономии наистина били много тесногръди!
— Ето ни и нас! — прекъсва ни Албърт, главният коняр в дома на родителите на Сузи. Води за юздите огромен кафяв кон. — Днес ще ви сложим на Джинджър. Той е много благ, нали така, момчето ми?
Замръзвам ужасена. Това чудо?! Да не би да очакват от мен да се кача на това чудовище?!
Албърт ми подава юздите и аз автоматично ги поемам, като се опитвам да не се паникьосвам. Конят прави крачка напред с тежките си копита и аз отскачам уплашено назад. Ами ако ми стъпи на крака?
— Няма ли да се качваш? — пита Лулу, като се мята на седлото на кон, който, ако не друго, най-малкото е още по-голям дори и от моя.
— Разбира се! — отвръщам с безгрижен смях.
Обаче как? Как се очаква от мен да се изкача чак там?
— Искаш ли да ти помогна? — пита Таркуин, който разговаря с главния коняр на няколко метра зад нас. И се приближава зад мен, и преди да се усетя, той ме е вдигнал право до седлото!
О, господи!
Тук е толкова високо! Когато сведа поглед, усещам, че ми се завива свят. Внезапно Джинджър прави крачка напред и аз се опитвам да не пищя уплашено.
— Ще тръгваме ли вече? — пита Сузи, която е на стария си черен кон Пепър. И ето че конят й потегля и тя вече е преминала портата и е вече в полето. Лулу цъква с език, обръща коня си и тръгва след нея.
Ясно. Значи е мой ред. Хайде!
Тръгвай де, кон такъв! Раздвижи се!
Нямам никаква представа какво следва сега. Да го сритам ли? Експериментално решавам да дръпна една от юздите, обаче нищо не се случва.
— Дий! — промърморвам под носа си. — Дий, Джинджър!
И не щеш ли, като че ли вече бе забелязал, че приятелите му са тръгнали напред, моят кон също тръгва. И става… абе, не е крайно зле. Даже е доста добре. Само дето е малко… по-тръскащо, отколкото си го представях. Поглеждам напред към Лулу и забелязвам, че тя се чувства напълно в свои води. Всъщност, събрала е юздите на своя кон само в едната си ръка, което, според мен, си е жива проба фукане.
— Затвори портата! — подвиква ми тя.
Да затворя портата ли? Паникьосвам се. И как точно се очаква от мен да затворя портата?
— Аз ще я затворя — вика зад гърба ми Таркуин. — Приятно прекарване на всички ви!
— Окей! — отвръщам му весело.
Така. Ако се носим все така спокойно, всичко ще бъде наред. Всъщност, като нищо може да се окаже и приятно. Слънцето грее, лекият ветрец гали тревата, конете ни са прекрасни и целите блестят и всички приличаме като извадени от пощенска картичка.
Не че се опитвам да изпъкна, обаче смятам, че изглеждам най-добре от всички. Дрехите ми със сигурност са най-добрите. По пътеката в другия край на полето минават някакви хора и когато минаваме край тях, аз ги поглеждам така, сякаш им казвам: „Нали изглеждам страхотно на моя кон?“ и завъртам камшика си. И те наистина са впечатлени. Сигурно мислят, че съм професионалистка или нещо подобно.