„Тя беше пияна — помисли той, — утре песента ще бъде друга.
Ще има и сълзи“. Тази мисъл го безпокоеше. „Какво да се прави? Сега, когато я спечелих, трябва да съумея да я задържа“.
В неясното видение, в което му се мяркаха неговите надежди за почести, успех, известност, пари и любов, той неочаквано си въобрази процесия от елегантни, богати, влиятелни жени, изчезващи с усмивка една след друга в облаците на неговите златни мечти.
Сънят му беше изпълнен със съновидения.
На другия ден, като се изкачваше по стълбите в къщата на г-жа дьо Марел, той беше видимо развълнуван. Как ли ще го посрещне тя? Ще го приеме ли? Ако тя е заповядала да не бъде приет?
Слугинята отвори вратата.
— Как се чувства госпожата? — попита той.
— Както винаги — отговори тя и го покани в приемната.
Дюроа се приближи до камината, за да се погледне в огледалото. Като си поправяше връзката, той видя младата жена, която го гледаше от прага на стаята. Престори се, че не я е забелязал и в продължение на няколко секунди с напрегнато внимание те се гледаха един друг в огледалото, преди да се срещнат лице в лице. Той се обърна. Тя не се помръдваше от мястото си. Дюроа се приближи до нея:
— Колко много ви обичам! Колко ви обичам!
Тогава тя го прегърна, като се притисна до гърдите му. После тя повдигна глава. Устните им се сляха в дълга целувка.
„Все пак колко просто е всичко това — толкова просто“, — помисли той. След това техните устни се разделиха. Той се усмихваше, като се стараеше да придаде на погледа си израз на безкрайно влюбен. Тя също се усмихваше, както се усмихват жените, когато искат да изразят желанието си, своето съгласие, жаждата да се отдадат.
— Ние сме сами — прошепна тя. — Аз изпратих Лорин да закуси при една своя приятелка.
Той въздъхна, като целуваше ръцете й.
— Благодаря, аз ви обожавам.
Тя го улови за ръка. Седнаха на канапето един до друг. На него се падаше задължението да намери интересна тема за разговор.
— Нали не ми се сърдите много? — прошепна той смутено.
Тя постави ръка на устата му.
— Мълчи!
Двамата стояха, без да кажат нито дума, гледаха се един друг и сплитаха треперещите си пръсти.
— Колко много ви желая! — каза той.
— Мълчи! — повтори тя.
В съседната стая слугинята затрака съдовете.
Той стана:
— Аз не мога да остана до вас. Завива ми се свят.
Вратата се отвори:
— Закуската е готова.
Той тържествено я поведе към масата.
Те закусваха, седнали един срещу друг, като непрекъснато се поглеждаха и усмихваха, замаяни от зараждащата се любов. Докато се хранеха, той почувства докосването на нейния крак; обхвана го с нозете си и не го пусна, стискайки го с всички сили.
Слугинята влизаше и излизаше, внасяше и изнасяше чинии с пълно равнодушие, без да забелязва нещо. Когато закуската свърши, двамата се върнаха в приемната и отново седнаха на канапето. Той я прегърна, като се опитваше силно да я притисне до гърдите си. Но тя спокойно го отблъскваше:
— По-предпазливо. Може да влезе някой…
— Кога ще мога да ви видя сама, за да ви говоря за моята любов? — прошепна той.
Тя се наведе до ухото му и каза съвсем тихо:
— След няколко дни ще дойда у вас.
Той се изчерви:
— Но у мен… у мен… е много скромно наредено.
Тя се усмихна:
— Това няма значение. Аз искам да видя вас, а не квартирата ви.
Той я помоли да определи деня. Тя каза, че ще дойде в края на идващата седмица. Дюроа настояваше да дойде по-рано, шепнеше й несвързани думи с пламенен поглед, като стискаше ръцете й със зачервено лице, развълнуван, обхванат от непобедимо желание.
Тя се забавляваше с неговото нетърпение. И постоянно променяше деня. А той повтаряше:
— Утре… Кажете… утре…
Най-после тя се съгласи:
— Да. Утре. В пет часа!
Той въздъхна радостно. Започнаха да разговарят почти спокойно, като приятели, като че бяха познати от двадесет години. Някой позвъни и те трепнаха, като бързо се отдалечиха един от друг.
— Това трябва да е Лорин — прошепна тя.
Момичето влезе и спря учудено. После се приближи тичешком до Дюроа, като, зарадвана че го вижда, плесна с ръце и извика:
— Ах, Bel ami! (Bel ami — миличкият приятел, добрият приятел)
Г-жа дьо Марел се засмя:
— Я виж! Бел Ами! Лорин ви кръсти много сполучливо. Това ще бъде вашият приятелски псевдоним. Аз също ще ви наричам Бел Ами.
Той сложи момичето на коленете си и трябваше да изиграе с нея всички игри, на които я беше научил.
Когато стана, часът беше три без четвърт. Трябваше да отиде в редакцията. Като стоеше на стълбата, той още веднъж прошепна: