Недоволен от обстановката, Дюроа помисли: „Тази квартира ще ми струва много пари. Ще трябва да взема пари в заем. Тя съвсем е оглупяла“.
Вратата се отвори и Клотилда се втурна, шумолейки с роклята си, като вихър, с разтворени обятия. Тя беше във възторг.
— Нали това е много мило? И няма да има нужда от качване по стълби. Може да се влиза и излиза през прозореца; портиерът няма да може да вижда. Как хубаво ще се любим тук!
Той я целуна студено, като не се решаваше да я запита за това, което му беше на устата. Тя сложи на масичката, която се намираше в средата на стаята, голям пакет. Като го развърза извади оттам сапун, шише с тоалетна вода, свингер, кутия с иглянки, куки за пантофки и малки щипци за къдрене на косите.
Тя весело се забавляваше, като нареждаше квартирата и като слагаше всяко нещо на мястото му. И говореше непрекъснато, като разглеждаше шкафовете:
— Трябва да се донесат долни дрехи, които да се намират тук за всеки случай. Това ще бъде доста удобно. Ако ме намокри на улицата дъжд, ще идвам тук, за да се преобличам. Всеки от нас ще си има ключ, освен този, който ще си остане в портиера, за да го има в себе си, в случай, че ние забравим нашите. Наех квартирата за три месеца, разбира се, на твое име.
— А кога ще трябва да се плати?
— Вече е платено, мили мой!
— Колко ти дължа?
— Не, мое момче. Това не се отнася за теб, това е моя малка прищявка.
Той се престори на сърдит.
— Не, аз това няма да позволя.
Тя го прегърна:
— Моля ти се Жорж. Това ми прави такова удоволствие. Аз искам нашето гнездо да принадлежи на мен, само на мен. Това нали не те оскърбява? Аз искам да поднеса дар на нашата любов. Кажи, че и ти искаш това, мили ми Жорж? — Тя го умоляваше с погледи, целувки, с цялото си същество.
Дюроа я предизвикваше да се моли, като се правеше на сърдит. Най-после той се съгласи, че всъщност тя има право.
Когато г-жа дьо Марел си тръгна, той, като потриваше ръце и без да прави усилие да вникне в глъбините на душата си, където беше се породило мнението, което той си беше съставил в тоя ден за нея, прошепна: „Все пак тя е мила“.
След няколко дни Жорж отново получи „синя книжка“. Тя му съобщаваше:
„Мъжът ми ще си дойде тази вечер след шестседмично отсъствие. Ние ще трябва да се разделим за осем дни. Колко е скръбно, мили мой!
Дюроа остана изненадан. Той съвсем беше забравил, че тя е омъжена. Искаше му се да види този човек поне веднъж, за да има за него някаква представа.
Докато чакаше търпеливо заминаването на съпруга й, той прекара във „Фоли Бержер“ две вечери, които свършиха у Рашел.
Една сутрин Дюроа отново получи телеграма, която съдържаше следните четири думи:
„Днес в пет часа, Кло“.
И двамата пристигнаха по-рано от определеното време. Тя се хвърли в прегръдките му, обхваната от безумно възбуждане, като го целуваше страстно по лицето.
— Ако искаш — каза тя, — след като се налюбим до насита, да отидем някъде да вечеряме. Аз съм свободна през целия ден.
Този път Жорж имаше пари и се почувства щастлив, че ще има възможност той да плати сметката.
— Да идем там, където ти пожелаеш, мила. Аз съм напълно съгласен — отговори той.
Около седем часа те излязоха от квартирата и се озоваха на големия булевард. Тя държеше ръката му и му шепнеше на ухото:
— Ако знаеш колко ми се иска да вървя с теб под ръка, как ми е приятно да те чувствам толкова близо.
Той попита:
— Искаш ли да отидем да вечеряме в „Латуйл“? — попита той.
— О, не. Там е много разкошно. Аз бих предпочела нещо просто, някоя малка гостилничка, където се хранят служители и работници; аз много обичам такива места. О, ако бихме могли да отидем вън от града!
Понеже Жорж не знаеше такова заведение в този квартал, тръгнаха по булеварда. Влязоха в една винарна, където човек можеше и да се нахрани. През стъклената врата се виждаха две момичета, без шапки, седнали с двама военни. Трима файтонджии се хранеха в дъното на заведението, а една друга личност, на която занятието не можеше да се определи, пушеше с лула, като беше прострял краката си, с ръце пъхнати в джобовете на панталоните, разположил се на стола, с отмахната назад глава. Палтото му беше цялото изцапано, в джобовете си беше напъхал бутилка, парчета хляб, нещо увито във вестник и някаква връв. Той имаше гъсти разчорлени коси, посивели от мръсотия. Шапката му се търкаляше на земята под стола.