— Какво те води толкова рано?
— Важна работа. Имам един дълг на чест.
— Да не си изгубил на комар?
— Той се подвоуми за момент и после каза:
— Да, изгубих.
— Много ли?
— Петстотин франка!
Той дължеше само двеста и петдесет. Форесте попита с недоверие:
— На кого задлъжня?
Дюроа не знаеше какво да отговори.
— На един… на един… който се казва дьо Карлевил.
— Хм! А къде живее той?
На улица… на улица…
Форесте се разсмя и каза:
— Нейде, някъде, в някое си царство, нали? Аз познавам този господин, драги приятелю. Ако ти искаш двадесет франка, аз мога да ти дам, но повече не.
Дюроа взе един наполеон. После тръгна по всичките си познати, от къща в къща. И към пет часа той успя да събере осемдесет франка. Понеже не му достигаха двеста, той реши да не търси повече. „Не си струва да си давам толкова труд заради тази развратница — каза си той. — Когато имам пари, ще й ги върна“.
В продължение на две седмици той води редовен, умерен и целомъдрен живот, целият изпълнен с енергия и замисли. След това изведнъж го обхвана жаждата за любов. Стори му се, че от няколко години не е прегръщал жена и при вида на всяка рокля тръпнеше, както треперят моряците, когато в далечината съзрат бряг. И една вечер реши отново да отиде във „Фоли Бержер“, като се надяваше да срещне там Рашел.
И наистина, той я видя още с влизането си. Тръгна към нея, като, усмихвайки се, й подаде ръка. Тя го измери с поглед от главата до краката:
— Какво искате от мен?
Той се опита да се засмее:
— Хайде, не прави глупости.
Тя се обърна на токовете си и му каза:
— Аз не правя познанства със…
Рашел избра най-оскърбителната дума. Той почувства как кръвта нахлу в лицето му. Почувства се смазан и побърза да излезе навън.
Форесте, който беше болен, отслабнал и постоянно кашляше, беше направил службата на Дюроа в редакцията много тежка, като че ли напрягаше всичките си мисли, за да измисли за него най-трудните поръчки. Веднъж, изпаднал в силно нервно раздразнение, след една мъчителна атака на кашлицата, след като не бе получил от Дюроа справката, която му беше поръчал, той избълва:
— Дявол да го вземе, та ти си бил по-глупав отколкото мислех.
Дюроа едва се удържа да не го плесне по лицето. Излезе навън, като повтаряше: „Чакай, аз ще ти заплатя… Ще ти заплатя, както трябва…“
Неочаквано му хрумна нещо и той се върна, като гневно се закани:
— Аз ще те насадя на пачи яйца, скъпи мой — и тръгна, като триеше ръцете си доволен, че е измислил отмъщението си.
На другия ден Дюроа се яви при г-жа Форесте. Завари я да чете, легнала на канапето. Тя му подаде ръката си без да става, само обърна главата си и каза:
— Добре дошли, Бел Ами.
Стори му се, че му удрят плесница!
— Защо ме наричате така? — попита той.
Като се усмихваше, тя отговори:
— В неделя видях г-жа дьо Марел и тя ми каза как са ви назовали у тях.
Приятните маниери на младата жена го успокоиха. Но има ли от какво да се страхува той! Тя продължи:
— Нея вие я глезите! А при мене идвате само на 36-то число или нещо такова…
Той седна до нея. Тя бе чудесна със своя нежен и пламенен чар на блондинка, създадена за ласки. „Не ще и съмнение, че тя е по-хубава от онази“ — мислеше си Дюроа. Той не се съмняваше в успеха си; сякаш беше достатъчно да протегне ръка и тя ще падне, като узрял плод от дървото.
— Не идвах при вас, защото тъй беше по-добре — започна смело той.
— Как? Защо? — попита тя, без да подозира нещо.
— Защо ли? Нима не се досещате?
— Не, никак.
— Защото аз съм влюбен във вас… О, малко, засега малко, но аз не искам да се влюбвам напълно…
Изглеждаше, че тя не се учуди, не се обиди и не беше поласкана. Тя продължаваше да се усмихва и все така безразлично и спокойно отговори:
— О, вие все пак можехте да дойдете. В мен никога не се влюбват за дълго време.
Той се учуди повече на нейния тон, отколкото на думите й, и каза:
— Защо?
— Защото това не е трудно и аз давам да се разбере това веднага. Ако вие бяхте ми разказали по-рано за вашите опасения, аз бих ви успокоила и бих ви посъветвала обратното — да идвате по-често.
— Нима може да се заповядва на чувствата! — почти извика той с патос.
Г-жа Форесте му каза:
— Мой скъпи приятелю, за мен влюбеният се заличава от списъка на живите хора. Той оглупява, става идиот, а и нещо повече — той става опасен. С мъже, които са влюбени в мен или се преструват, че са такива, аз прекъсвам приятелските връзки — първо, защото са смешни, и второ, те са опасни като бесните кучета. Затова докато мине тази тяхна болест, аз ги държа далеч от себе си. За вас любовта е нещо като насищане, а за мен тя е средство, средство за сближение на душите, което мъжете не признават. Вие я разбирате в буквален, а аз в преносен смисъл. Но погледнете ме в очите…