Въпреки увереността, която той беше придобил по време на живеенето си в Париж, особено поради репортерската си професия, която го срещаше с разни забележителни личности, Дюроа се почувства смутен от начина на влизането и минаването през празните салони.
— Госпожо, аз си позволих… — промълви той, търсейки с очи господарката на къщата.
Г-жа Валтер се появи и му подаде ръката си, която той взе, като се поклони.
— Вие сте много любезен, господине, че ме посещавате — каза тя и му показа едно капане, в което той почти падна, понеже му се стори, че е по-високо.
Всички млъкнаха. Една от жените започна да говори. Ставаше дума за студа, който, макар и доста силен, не беше достатъчен, за да прекрати тифуса или да направи възможно пързалянето на кънки. И всяка от останалите изказваше мнението си за настъпващите в Париж студове. После те изразиха своите предпочитания към сезоните, като изтъкваха разни глупави причини.
Лек шум на вратата накара Дюроа да се обърне и той забеляза в отражението на двете огледала да влиза една дебела дама. Щом тя влезе в салончето, една от гостенките стана, стисна на всички ръцете и излезе. Дюроа проследи с очи през другите салони нейната фигура, по която блестяха разни перли.
Разговорът продължи върху Мароканския въпрос, върху войната на изток, както и върху пречките, които Англия среща в Южна Африка. Дамите разискваха тези въпроси, сякаш обсъждаха някоя светска комедия, доста позната и повтаряна много пъти.
Влезе и нова гостенка, с малко къдрава коса, блондинка, а заедно с нея се появи една висока суха дама на средна възраст. Разговорът се прехвърли за шансовете, които е имал г-н Лине, за да влезе в Академията. Новодошлата твърдеше, че ще го конкурира г-н Кабанон Лебас, автор на прекрасната версия в стихове на френски на „Дон Кихот“, предназначена за театъра.
— Знаете ли, че тази зима тя ще бъде играна в „Одеон“.
— Така ли! Аз непременно ще отида да видя този литературен опит — г-жа Валтер отговори спокойно, любезно, и с индиферентност, като не се замисляше нито минута върху думите, защото тя си имаше за всичко готови мнения.
Когато започна да се стъмва, тя позвъни, за да донесат лампите. Като продължаваше да участва в разговора, тя се сети, че е забравила да вземе от гравьора поканите за блестящия обяд.
Г-жа Валтер беше малко дебела, още красива, в тази опасна възраст, когато дните на жената, способна да съблазнява, са вече преброени. Тя изглеждаше добре, но само благодарение на разни козметични средства, хигиена и други такива грижи. Правеше впечатление на методична, сдържана и разсъдлива жена, една от тези жени, чийто способности да мисли са изгладени и изравнени като френска градина, в която се ходи без изненади, намирайки там все нещо очарователно. Тя имаше ум положителен, дискретен и здрав, който заменяше фантазьорството й с добротата, предаността, спокойното благожелателство към всички хора и за всичко.
Тя забеляза, че Дюроа нищо не говори, никой не се обръща към него и че това го смущава. Като чувстваше, че дамите скоро няма да престанат да обсъждат Академията, попита:
— А вие, господин Дюроа, който трябва да сте осведомени по този въпрос по-добре от всички, за кого са вашите предпочитания?
Той отговори без двоумение:
— По този въпрос, госпожо, аз никога не бих обърнал внимание на относителните заслуги на кандидатите, а на тяхната възраст и на здравословното им състояние. Аз бих се интересувал не от техните титли, а от болестите, от които страдат. Не бих се интересувал от техните преводи в стихове на Лопе де Вега, а от състоянието на техните черни дробове, сърцето, бъбреците и гръбначния мозък. За мен е сто пъти по-важно дали страда някои от хипертрофия и особено от започваща атаксия, отколкото дали е написал четиридесет тома разсъждения за идеята за отечеството в теорията на варварите.
Това мнение бе последвано от одобрително мълчание. Г-жа Валтер, усмихвайки се, попита:
— Защо, впрочем?
— Защото Академията интересува жените само тогава, когато умира някой от нейните членове. Колкото повече от тях умират, толкова това ви е по-приятно. Но за да умират те по-скоро, трябва да бъдат приемани там старци и болни.
Като забеляза общо учудване, той добави:
— Впрочем, и аз самият също като вас много обичам да чета в парижката хроника за смъртта на някой академик. И веднага се запитвам: „Кой ще го замести“. И си правя моята листа. Това е една игра, една малка мила игра, която играят в парижките салони при смъртта на всеки безсмъртен: „Играта на смърт и на четиридесетте старци“.
Дамите, които още не се бяха съвсем съвзели от смущението, вече започнаха да се усмихват — така основателна беше неговата бележка. Той завърши, ставайки: