За дребни хонорари за вестника работеха музиканти, художествени и театрални критици, един сътрудник криминалист и един по спорта. Те бяха подбрани измежду множеството винаги свободни писатели от разни рангове и видове. Две светски дами, които се подписваха „Розовото Домино“ и „Бялата Лапа“, съобщаваха новини от висшето общество, разглеждаха въпросите на модата и етикета, занимаваха се дори със сплетни из живота на високопоставените дами.
И „Ла ви франсез“ „плуваше по фондовете и тайните приходи“, управляван от своите опитни кормчии.
Дюроа още не се беше нарадвал на назначаването си за шеф на хрониката, когато получи малка гравирана картичка с покана:
„Г-н и г-жа Валтер молят г-н Жорж Дюроа да им направи чест да обядва у тях в четвъртък, 20 януари“.
Този нов успех така го зарадва, че той целуна поканата, сякаш това бе любовно писмо. След това потърси касиера, за да разгледа с него твърде важния паричен въпрос. Шефът на хрониката обикновено има особен бюджет, от който той плаща на своите сътрудници за важни или второстепенни събития. В началото бяха предвидени хиляда и двеста франка месечно за отдела на Дюроа, от които по-голямата част имаше намерение да задържи за себе си. След големи настоявания на Дюроа, касиерът се съгласи да му даде четиристотин франка аванс. В първия момент бе решил да върне на г-жа дьо Марел дългът си от двеста и осемдесет франка, но веднага съобрази, че в такъв случай ще му останат само сто и двадесет, сума, която няма да му стигне, за да обзаведе прилично новото си работно място и той отложи плащането на дълга си за по-далечно време.
В продължение на два дни той подреждаше работното си място. Щастлив бе, че получи отделно бюро и чекмеджета за писма и обширната стая, където се помещаваше цялата редакция. Той заемаше един ъгъл в тази стая, а на другия край се виждаха черните коси, въпреки напредналата му възраст, на Буаренар, наведен над разните книжа. Дългата маса, сложена в средата на стаята, се заемаше от временните сътрудници. Често пъти около нея се събираха пет-шест души и започваха да играят на билбоке, като заемаха пози на китайски шебеци. Скоро и Дюроа се пристрасти към това развлечение и под напътствията на Сен Потен бързо напредваше. Форесте, който все повече и повече отслабваше, му предаде своето хубаво ново билбоке, тъй като за него бе малко тежко. И Дюроа подмяташе със силната си ръка голямата черна топка, завързана с връв, като броеше съвсем тихо: „Едно, две, три, четири, пет, шест“.
В деня, когато го бяха поканили да обядва у г-жа Валтер, за пръв път той направи двадесет удара наведнъж. „Хубав ден — мислеше си Дюроа, — във всичко имам успех!“ Умението да играе на билбоке вече беше го поставило в особено положение в редакцията на „Ла ви франсез“.
Жорж Дюроа напусна редакцията рано, за да има време да се облече. Докато се движеше по улица „Лондонска“, той забеляза пред себе си дребничка жена, която приличаше по походка на г-жа дьо Марел. И усети как топла вълна се заизкачва по лицето му и сърцето му затупка. Той пресече улицата, за да я види в профил. Тя също се спря, за да пресече. Той разбра, че се е заблудил и въздъхна облекчено. Дюроа често се питаше как да се държи, когато се срещне лице в лице с нея. Да я поздрави ли или по-добре да се престори, че не я е видял. „Аз няма да я погледна“ — помисли той.
Беше студено и малките локви по улицата бяха замръзнали. Като влезе вкъщи, той си помисли, че ще трябва да си смени квартирата, тъй като тази вече му е тясна. Дюроа беше възбуден и весел, готов да тича по покривите. Като се разхождаше от прозореца до леглото си, той повтаряше високо: „Върви ми! Съдбата е благосклонна към мен. Ще трябва да пиша на баща си“.
От време на време той пишеше на баща си и писмата му винаги внасяха голяма радост в малкото нормандско кафене, на края на пътя, на върха на хълма, в полите на когото лежи Руан, и в широката долина на Сена.
Понякога и той получаваше син плик, надписан с едър несигурен почерк и началото на родителското писмо винаги започваше с едни и същи думи: „Скъпи ми сине, с това ти съобщавам, че ние, майка ти и аз, сме добре. Из нашата страна няма никакви новини, но аз ти съобщавам“. Дюроа проявяваше сърдечен интерес към всички селски новини, интересуваше се от ежедневните дела на съседите, от сеитбите и от реколтата.
Връзвайки пред малкото огледало бялата си връзка, той повтаряше: „Трябва утре да пиша на баща си. Ако тази вечер би могъл да ме види в къщата, където отивам, той ще се учуди, ще се смае! Аз сега отивам на такъв обяд, какъвто той дори не е сънувал!“ И Жорж Дюроа в този миг си представи тяхната малка кухня зад салона на празното кафене, жълтеещите се по стените делви и тенджери, котката край огнището с муцуна, обърната към огъня, в позата на химера с кръстосани нозе, дървената маса, мазна от времето и от разлетите напитки, димящата супа по средата, мъждукащата свещ между две тарелки. Сякаш пред очите му бяха бащата и майката — и двамата селяни, — сърбащи полека от супата. Той познаваше всички бръчки по техните стари лица, най-малките движения на техните ръце и глави. Знаеше също какво приказват всяка вечер, седнали на вечеря един срещу друг. „Ще трябва да отида да ги видя“, помисли си той. След като се облече, той изгаси свещта и слезе по стълбите. Както обикновено се случва, на булеварда го посрещнаха професионалистките и всяка му предлагаше плътски удоволствия. „Оставете ме на мира!“ — отговаряше той и махаше с ръка с такова възмущение, сякаш го бяха оскърбили и изругали. За кого го мислят те? Тази измет не умее да разпознава мъжете… Облечен с черен фрак, за да отиде на обяд при богати, известни, влиятелни хора, той имаше усещането, че е нова личност, че вече е станал друг човек, член на истинското, висшето общество.