Той вървеше бавно, малко запъхтяно, сякаш говореше сам на себе си и като че беше забравил, че го слушат. И продължи:
— И никога никое същество не се връща отново. Пазят снимки, изображения, посредством които може да се възпроизведат предметите, но моето тяло, моето лице, моите мисли, моите желания никога няма да се възродят отново и в същото време ще се появят милиони, милиарди същества, на които в едно пространство от няколко сантиметра ще бъдат също така разположени носа, очите, челото, бузите, устата, които ще имат същата душа, както моята, но аз няма да се върна и нищо от моето същество няма да се появи отново в тези безкрайни и разновидни страдания, безкрайно различни и все пак приличащи си едно на друго. Защо да се привързваме? Към кого да хвърлим виковете на отчаянието? В какво можем да вярваме? Всичките религии са безсмислени с техния наивен морал и егоистични обещания. Само смъртта е нещо, в което няма съмнение.
Той се спря, хвана Дюроа за двата края на пардесюто му и каза с протяжен глас:
— Помислете върху всичко това, млади човече, мислете за него в продължение на дни, месеци, години и ще виждате живота в съвсем друг вид. Потрудете се да се отървете от всичко това, което ви ограничава, направете свръхчовешко усилие да престанете да живеете за вашето тяло, за вашите интереси, за вашите мисли, и всичко човешко, за да обърнете внимание на друго, и вие ще разберете колко малко значение имат препирните между романтици и натуралисти, както и обсъждането на бюджета.
Норбер дьо Варен тръгна с по-бързи крачки:
— Вие също ще познаете ужаса на безнадеждността. Вие ще се видите давещ се, загиващ във вълните на съмненията. Вие ще викате на всички посоки „помощ“ и никой няма да ви отговори. Вие ще простирате ръце, ще молите за помощ, за любов, за утеха, но никой няма да дойде. Защо ни е съдено да страдаме така? Защото ние идваме на света по законите на материята, а не според законите на душата; но благодарение на засилването на мисълта, се създава несъответствие между изискванията на нашата растяща интелигентност и неизменните условия на нашия живот. Погледнете посредствените хора: ако тях не ги сполетят големи нещастия, те се чувстват доволни, без да страдат от световната скръб. Животните също не я чувстват.
Той пак се спря, помисли няколко секунди, после каза с уморен и съкрушен вид:
— Аз, аз съм едно изгубено същество. Аз нямам ни баща, ни майка, ни брат, ни сестра, ни деца, ни Бог.
След кратко мълчание добави:
— Аз нямам нищо друго, освен стихове.
После, като вдигна глава към небето, където светеше бледата луна, той издекламира:
Двамата стигнаха до моста на Съгласието, преминаха го в мълчание, после минаха край двореца на Бурбоните. Норбер дьо Варен отново заговори: