Дюроа се връщаше, като вървеше бавно, чувстваше се доволен. Той стигна пред къщата на своята стара любовница малко по-рано от определения час.
Тя го прие с протегнати устни, сякаш между тях не е имало никакво спречкване и даже след няколко секунди забрави благоразумната предпазливост, която тя пазеше в къщата си. После, целувайки завитите краища на мустаците му, каза:
— Ти не знаеш ли колко бях притеснена, мили мой? Аз се надявах на цял меден месец и ето изведнъж моят мъж ми се стовари на врата за шест седмици; той е в отпуск. Но аз не искам да остана през тези шест седмици без теб, особено след нашата малка свада. И ето какво измислих. Ти ще дойдеш на обяд в понеделник, аз вече му говорих за теб. Ще те запозная с него.
Дюроа остана в недоумение, понеже никога не беше му се случвало да се среща лице в лице с човека, жената на когото той имаше. Той се страхуваше нещо да не го издаде — някой поглед, някоя дума или нещо такова.
— Не, аз предпочитам да не се запознавам с твоя мъж — каза той.
Тя, учудена, настояваше, като се беше изправила с широко отворени очи пред него.
— Но защо? Какво е това особничене? Че това е съвсем обикновена работа. Аз не мислех, че ти си толкова глупав?
— Е, добре, аз ще дойда на обяд в понеделник — каза обидено той.
Тя прибави:
— За да не се възбуди подозрение, аз ще поканя семейство Форесте, макар че не мога да търпя в къщата си гости.
До самия понеделник Дюроа съвсем не мислеше за това посещение, но качвайки се по стълбите, той почувства особено безпокойство. Не за това, че му беше неловко да стисне ръката на мъжа, да яде неговия хляб, да пие неговото вино. Той смътно се страхуваше от нещо, което сам не можеше да си обясни какво е.
Като влезе в салона, той остана да чака, както обикновено е редът. После вратата на стаята се отвори и той видя един висок, с побеляла коса мъж, с изискана външност, с орден. Той се приближи до него и с особена вежливост му каза:
— Моята жена много ми говори за вас, уважаеми господине, и на мен ми е много приятно да се запозная с вас.
Дюроа тръгна към него, като се силеше да придаде на лицето си израз на голяма съсредоточеност. Той стисна с преувеличена изразителност подадената му ръка. После двамата седнаха, но не знаеха за какво да поведат разговор.
Г-н дьо Марел тури дърво в огъня и попита:
— Отдавна ли се занимавате с журналистика?
Дюроа отговори:
— От преди няколко месеца.
— О, вие бързо сте напреднали!
— Да, доста бързо.
И той започна да говори без много да мисли върху това, което казва за разни обикновени работи, както често се случва между хора съвсем непознати. Той се успокои и взе да му става все по-приятно. Дюроа гледаше сериозното и важно лице на г-н дьо Марел, чувствайки силно желание да се разкикоти, и мислеше: „Теб аз ще ти сложа рога, старче, ще ти сложа рога“. И едно вътрешно доволство го обхвана, една радост на крадец, който е сполучил и който не подозират, една престъпна, възхитителна радост. Изведнъж му се прииска да стане приятел на този човек, да се сдобие с доверието му, да го накара да разкаже съкровените тайни на своя живот.
Г-жа дьо Марел влезе в стаята и с ведра усмивка се приближи до Дюроа, който не посмя в присъствието на нейния мъж да й целуне ръката, както той всеки път правеше. Тя беше весела и спокойна, като човек, който е свикнал на всичко, който в своя откровен цинизъм намира тази среща за обикновена и проста. Дойде Лорин и подаде със срамежлив вид челото си на Жорж, като се стесняваше от баща си… Майката каза:
— Защо сега не го наричаш Бел Ами?
Момичето се изчерви, сякаш бяха извършили някаква голяма нередност, сякаш бяха разкрили нещо, което не трябваше да се казва, сякаш бяха разбудили съкровена тайна на нейното сърце. Когато дойде семейство Форесте, всички се изненадаха от вида на Шарл. Той беше много отслабнал и побледнял и кашляше неспирно. Той съобщи, че по настояване на лекаря идния четвъртък отива в Кан.
Семейство Форесте си тръгнаха рано. Дюроа, като клатеше глава, каза:
— Струва ми се, че неговият конец е много изтънял и че няма да го бъде за дълго.
Г-жа дьо Марел потвърди със спокоен глас: