И той седна, взе лист пощенска хартия и написа: „Мили ми тате, мила ми мамо…“ Но това обръщение му се стори много фамилиарно в такива трагични обстоятелства. Той скъса листа и написа друго: „Мили ми тате, мила ми мамо, тази сутрин аз ще се бия на дуел и тъй като може да се случи…“
Той не посмя да напише останалото и се изправи. Отново го завладя тревожна мисъл. Днес ще трябва да се бие на дуел. Това е неизбежно. Какво става с него. Той искаше да се бие. Неговото решение беше окончателно. Но в същото време му се струваше, че няма да има сили да отиде дори на мястото, където ще бъде дуела. От време на време зъбите му глухо потракваха и той се питаше: „Дали друг път моят противник се е бил на дуел? Добре ли стреля? Ползва ли се с известност? Заема ли видно положение?“ Жорж никога не беше чувал неговото име. Но ако този човек не беше добър стрелец, не би се съгласил на опасния двубой с револвери.
И Дюроа за кой ли път си представяше сцената на дуела. Пред него една подир друга изплуваха и най-малките подробности на борбата. И изведнъж той видя точно пред себе си тази малка черна, дълбока и зловеща цев на револвера, откъдето трябваше да излезе куршумът. И изпадна в страшно отчаяние. Цялото му тяло трепереше. Стискаше зъбите си, за да не вика, изпитваше безумно желание да се търкаля по пода, да къса и хапе всичко, което му попадаше. Като видя до печката една чаша, той се сети, че в шкафа има бутилка питие, от която по навик от войнишките години си сръбваше сутрин по чашка. Като стисна бутилката, той жадно започна да пие направо от нея. Той я оставяше, само когато трябваше да си поеме въздух. Топлина, подобна на пламък, започна да му гори из стомаха, разля се из всичките му клетки и укрепи душата му. И изведнъж почувства, че му става горещо. Отвори прозореца. Денят настъпваше ясен и студен. Горе звездите сякаш умираха в глъбините на небето. Локомотивите с пищене започваха да излизат от депото, като всеки търсеше своята вагонна композиция. Други някъде отдалеч отправяха в простора остър зов и повтаряха своите пробуждащи викове, както правят петлите в селото.
„Аз може би повече няма да видя това“ — мислеше си Дюроа. Като чувстваше, че може отново да изпадне в отчаяние, сам започна да се окуражава: „Хайде, не трябва за нищо да мисля до момента на срещата. Това е единственото средство да бъда смел“.
Жорж Дюроа се залови с тоалета си. Бръснейки се, той още веднъж попадна под гнета на мисълта, че за последен път вижда лицето си. Отпи глътка питие и започна да се облича. Мъчително изминаваше последният час. Той ходеше назад — напред из стаята като се мъчеше да запази душевно равновесие. Когато почукаха на вратата, той едва не падна на гърба си — тъй силно беше вълнението му. Това бяха неговите секунданти. Вече!
Те бяха облечени в шуби. След като му стисна ръката, Ривал каза:
— Навън студът е чисто сибирски. — После попита: — Добре ли сте?
— Да, много добре.
— Спокоен ли сте?
— Много даже.
— Всичко ще бъде наред. Вече ядохте и пихте ли нещо?
— Да. Нямам нужда повече от нищо.
Буаренар, заради тържествеността на събитието, беше си сложил един жълто-зелен чуждестранен орден, който Дюроа никога не беше виждал досега.
Излязоха. Във файтона ги очакваше някакъв господин. Ривал го представи:
— Доктор льо Брюман.
Дюроа му стисна ръката:
— Благодаря ви.
След това понечи да седне на предната седалка, но нещо твърдо го накара да подскочи. Това беше кутията с револверите.
Ривал повтаряше:
— Не! Дуелистът и лекарят да седнат отзад!
Дюроа се подчини и седна до лекаря.
Секундантите също се качиха и колата тръгна. Кутията с револверите притесняваше всички, особено Дюроа, който предпочиташе да не я вижда. Опитаха да я сложат отзад, но тя ги блъскаше по хълбоците, после я поставиха между Ривал и Буаренар. През цялото време кутията падаше от седалката. Накрая я сложиха при краката си.
Разговорът вървеше трудно, въпреки че лекарят разказваше анекдоти. Откликваше само Ривал. На Дюроа му се искаше да покаже, че се владее. Страхуваше се да не издаде вълнението си. Измъчваше го страхът да не би да започне да трепери.
Скоро файтонът излезе на полето. Беше около девет часът. В студеното зимно утро цялата природа блестеше. Дърветата бяха облечени в скреж. Земята звънтеше под конските стъпки. В сухия въздух ясно отекваше и най-малкият шум. Зимното слънце обливаше замръзналата земя с лъчи, които не топлеха.
— Аз взех револверите от Гастин Рент — казваше Ривал на Дюроа. — Той сам ги напълни. Кутията е запечатана. Ще прибавим към тях револверите на нашия противник и след това ще избираме оръжие на късмет.