— Още колко пъти ще мога да видя залеза на слънцето?… Осем… десет… петнадесет… или двадесет… може — тридесет… но не повече… Вие имате време, вие, другите… Но аз, с мен е свършено вече… И това ще продължава… след мен, сякаш още съм жив…
Той помълча няколко минути, после пак започна:
— Всичко това, което виждам, ми напомня, че няма да го видя повече след няколко дни… Това е страшно… да не мога да виждам нищо… нищо от това, което съществува… най-малките предмети, които пипаш — чашите… чинийките… леглото, където тъй приятно се почива… файтоните. Как хубаво е вечерно време да се поразходиш с файтон. Как обичах всичко това…
Той правеше с пръстите си върху ръчките на креслото нервни леки движения, сякаш свиреше на пиано. А когато мълчеше, беше по-тягостно, отколкото когато говореше, тъй като всеки чувстваше, че той мисли за най-страшното…
И Дюроа изведнъж си спомни това, което му беше казал Норбер дьо Варен преди няколко седмици: „Аз сега виждам смъртта тъй близо, че на мен често ми се иска да я прогоня с ръка… Аз я виждам навсякъде. Малките животни, премазани насред пътя, падащите листа, белият косъм, забелязан в брадата на някой приятел, ми късат сърцето и ми викат: «Ето я!»“
Тогава той не беше разбрал това; сега, като гледаше Форесте, той разбираше за какво е ставало дума. И го обхвана непозната, ужасна тъга, сякаш виждаше на това кресло, където се задушаваше този човек, ужасната смърт с издигната ръка. Искаше му се да стане, да избяга, да се върне веднага в Париж! О! Ако беше знаел колко е тягостно тук, не би дошъл никога.
Нощта беше изпълнила стаята, сякаш преждевременен траур беше обвил умиращия. Виждаше се само прозорецът, в чието светло стъкло се очертаваше неподвижният силует на младата жена.
Форесте попита раздразнено:
— Е, какво, няма ли все пак да донесат лампата? Ето какво означава грижи за болен…
Тъмната сянка на фигурата, която се очертаваше на стъклото на прозореца, изчезна и се чу звън на звънец, който се разнесе из цялата къща. Само след минута влезе един слуга и постави лампа върху камината. Г-жа Форесте попита мъжа си:
— Ще спиш ли или ще слезеш да вечеряш?
— Ще сляза — промълви той.
Докато чакаха вечерята, тримата постояха още около час неподвижно, казвайки си само от време на време някоя банална дума. Те се страхуваха от мълчанието, от тишината в тази стая, където вече витаеше смъртта.
На Дюроа му се стори, че вечерята е безкрайно дълга. Те ядяха мълчаливо, без шум. Слугата влизаше тихо, излизаше, донасяше порциите обут в меки пантофи, понеже тракането на обущата дразнеше Шарл. Само монотонното тиктакане на часовника нарушаваше тишината.
След вечерята Дюроа се оплака, че е уморен и се оттегли в стаята си. Облегнат на прозореца, той гледаше пълната луна, застанала насред небето, приличаща на грамадна глобусовидна лампа. Тя разстилаше върху белите стени на вилите своята матова и суха светлина и пръскаше над морето снопове от нежна движеща се позлата. Дюроа трескаво мислеше каква причина да намери, за да си отиде по-бързо. Хрумваха му хитрости, съчиняваше телеграми, получени уж от г-н Валтер, който го викаше да се върне.
Но неговото решение да избяга му се стори съвсем невъзможно. Когато се събуди на другия ден, той вече бе убеден, че г-жа Форесте няма да повярва на неговите измислици. Плашеше се от собствената си страхливост, поради която можеше да изгуби всичките облаги от своята преданост. Той си каза: „Пребиваването ми тук е отегчително, но в живота има и неприятни моменти. Трябва да издържа и без това няма да трае дълго“.
Беше ясен лазурен ден, един от тези ясни лазурни дни, който изпълват душата с радост. Дюроа слезе до морето, тъй като сметна, че още е много рано да влезе при Форесте.
Когато се върна във вилата, за да закуси, слугата му каза:
— Господарят вече два-три пъти пита за вас. Не искате ли да идете при него?
Дюроа влезе в стаята на Форесте. Той сякаш спеше в креслото. Жена му, легнала на дивана, четеше.
Болният изправи главата си:
— Е, как си? Тази сутрин изглеждаш добре — каза Дюроа.
— Да, по ми е добре — прошепна Форесте, — чувствам се по-добре. Закуси по-бързо с Мадлен, защото искам да направим една обиколка с файтон.
Щом младата жена остана сама с Дюроа, тя каза:
— Ето, днес той вярва, че ще оздравее. Още от сутринта чертае разни планове. Ние след малко ще отидем на залива Жуан, за да купим фаянсови материали за нашата квартира в Париж. Той много настоява да излезе, но аз се страхувам да не се случи нещо. Той няма да може да понесе друсането на файтона по пътя.
Когато файтонът пристигна, Форесте бавно, с помощта на слугата си слезе по стълбите. Като видя колата, той поиска да му махнат покрива.