Дюроа също задремваше, когато изведнъж почувства, че става нещо. Той отвори очите си тъкмо в този момент, когато Форесте беше затворил своите, подобно на две свещи, които угасват. Чу се слабо изхъркване и две струи кръв бликнаха от краищата на устата му и се стекоха по ризата му. Ръцете му престанаха да мърдат. Дишането спря.
Жена му разбра, че това беше краят и, като извика, падна на колене и заплака върху покривката. Жорж, изненадан и смаян, се прекръсти машинално. Медицинската сестра се пробуди, и като приближи до леглото, каза:
— Свърши се.
Дюроа, чието самообладание се върна, прошепна, като въздъхна облекчено:
— Не очаквах, че това ще стане толкова бързо.
Когато първото вълнение премина, след пролетите първи сълзи, те се заеха с всичко, което трябваше да се извърши около мъртвеца. Дюроа тича чак до вечерта.
Като се върна, той усети глад. И г-жа Форесте хапна малко; после отидоха в стаята на покойника, за да прекарат нощта около тялото му. Две свещи горяха върху нощната масичка, до една тарелка с вода, в която плаваше клонче от мимоза, понеже нямаше чимшир.
Дюроа и г-жа Форесте бяха сами около този, който не съществуваше вече. Те стояха без да говорят и, замислили се, гледаха в него.
Жорж, който се вълнуваше от настъпилата тайна около мъртвеца, гледаше в него втренчено, без да вдига очи. Погледът и мислите му като че бяха приковани в това изсъхнало лице, което изглеждаше още по-мършаво, поради мъждукащите пламъчета на свещите. Това беше той, неговият приятел, Шарл Форесте, който до вчера приказваше с него! Какво странно и ужасно нещо е това пълно изчезване на едно същество! О! Сега той си спомни думите на Норбер дьо Варен, който бе преследван от страха от смъртта: „Никога едно същество не се връща“. Ще се родят милиони и милиарди такива подобни, с две очи, един нос, уста, череп и мислите вътре в него, но този, който сега е прострян върху леглото, никога отново няма да дойде.
В продължение на много години той живееше, ядеше, смееше се, обичаше, както всички хора. Сега всичко това е минало. За него всичко е свършено завинаги. Един живот! Няколко десетки години и после нищо повече! Раждат се, израстват, наслаждават се, нещо очакват и после умират. Сбогом! Мъж или жена, ти никога няма да се върнеш на земята! И все пак всеки носи в себе си трескавия, неосъществим стремеж към вечност, всеки е нещо като вселена във вселената и всеки изчезва, изгаря безследно в кладата на новите поколения. Растенията, животните, хората, звездите, световете — всичко се ражда, после умира, за да придобие друг образ. Но никога едно същество не идва отново — нито едно насекомо, нито един човек, нито една планета!
Необясним, безграничен страх обхвана душата на Дюроа, страх пред това неизбежно небитие, което тъй мимолетно и тъй жестоко разрушава безследно всяко същество. Той вече чувстваше неговата заплаха над главата си. И си спомни за насекомите, които живеят само няколко часа, за животните, които живеят няколко дни, за хората, които живеят няколко десетки години, за планините, които живеят няколко хилядолетия или века. Каква е разликата между едните и другите? Няколко часа повече — ето всичко.
Дюроа се обърна, за да не гледа повече в мъртвеца. Г-жа Форесте, която беше навела главата си, изглежда също бе потънала в печални мисли. Нейните руси коси тъй красиво падаха върху печалното й лице, че сладка надежда се породи в душата на Жорж. Защо да се отчайва, когато пред него има още толкова години!
И той започна да я съзерцава. Тя, вдадена в мислите си, не го забелязваше. Жорж си помисли: „Ето, едничкото хубаво нещо в живота е любовта! Да държиш в прегръдките си любима жена! Ето границата на човешкото щастие. Колко щастлив е бил покойникът, че е живял с тази очарователна и интелигентна жена! Как са се запознали те? Как тя се е съгласила да се омъжи за този бедняк, за тази посредственост? Как тя можа да създаде от него все пак нещо?“
И Дюроа започна да мисли за тайните, скрити във всяко същество. Той си спомни клюките за граф дьо Водрек, който, както казваха, беше дал зестрата и беше я омъжил.
Какво сега тя ще предприеме? За кого ще се омъжи? За депутат ли, както предполагаше г-жа дьо Марел, или за някакъв кариерист, само че по-способен от Форесте? Имаше ли тя проекти, планове, определени намерения? Колко му се искаше да разбере всичко това! Но какво го интересува какво ще предприеме тя? Той си задаваше този въпрос и забеляза, че безпокойството му се дължи на смътни, една уловими мисли, които се крият в дълбочината на душата и които не се откриват, докато не се проникне в нейните глъбини.
Да, защо да не опита да спечели тази победа? Колко силен и безстрашен ще бъде с тази жена. И колко бързо той би могъл да отиде далеч и уверено напред!