— Ще излезем ли? Аз повече не мога — каза тя.
Още не бяха свършили закуската. Старият Дюроа не остана доволен. Тогава тя седна на един стол пред вратата, край пътя, като чакаше двамата мъже да изпият кафето и питието си.
Жорж отиде при нея и я попита:
— Не искаш ли да се спуснем до Сена?
— Да, да, да вървим — каза тя зарадвана.
Като пристигнаха в Кроасе, те наеха лодка и целия следобед прекараха на един остров, под върбите, в приятната пролетна топлина, люлени от слабите вълни на реката.
Привечер се върнаха в дома на Дюроа.
Вечерята, при светлината на една свещ, беше по-мъчителна за Мадлен, отколкото закуската. Старият Дюроа, който беше полупиян, не говореше вече. Майката продължаваше да е начумерена.
Слабата светлина хвърляше по сивите стени сенките на главите — с грамадни носове и е исполински движения. Понякога се виждаше как грамадна ръка вдига вилицата, приличаща на вила, към уста, която се разтваряше като устата на чудовище.
Щом вечерята свърши, Мадлен извика Жорж навън, за да не остане в тая мрачна стая, в която се носеше острата миризма на стари лули и разлято питие.
Когато излязоха, той каза:
— Ти вече се притесняваш?
Тя искаше да изрази несъгласие е думите му, но той я спря.
— Не — каза Жорж, — аз много добре видях това. Ако искаш, още утре ще си вървим.
— Да, искам — измънка тя.
Двамата вървяха бавно. Беше топла нощ: нейната дълбока тъмнина сякаш беше изпълнена с леко шумолене, с нежни ласки и въздишки… Те бяха влезли в една тясна алея, под много високи дървета, между гъсти шубраци.
— Къде се намираме? — попита тя.
— В гората — отговори той.
— Голяма ли е гората?
— Много голяма, една от най-големите гори във Франция.
В тая алея сякаш спеше миризмата на пръст, на дървета, свойствена на гъстите гори, миризма, изпускана от сока на пъпките и сухата плесенясала трева на гъсталаците. Като повдигна главата си, Мадлен съгледа звезди между върховете на дърветата. И макар че никакъв вятър не люлееше клоните, тя усещаше смътното туптене на тоя океан от листа.
Душата й се сви, странни тръпки пропълзяха по кожата й, смътно притеснение стегна сърцето й. Защо? Тя не разбираше. В този момент й се струваше, че е изгубена, удавена, заобиколена от опасности, изоставена, самичка в света, под тоя жив свод, който шумоли ей там, горе над нея.
— Страх ме е. Искам да се върнем — каза тя.
— Добре, да се върнем.
— И утре… ще заминем за Париж, нали?
— Да, утре.
— Утре, още сутринта.
— Ако искаш, още сутринта.
Когато се върнаха, старите Дюроа си бяха легнали. Мадлен спа лошо, постоянно се събуждаше от новия за нея шум в селото, от виковете на кукумявката, грухтенето на някоя свиня, от кукуригането на един петел, който започна да пее още в полунощ.
Още щом се зазори, тя стана и се приготви за път.
Когато Жорж съобщи на родителите си, че ще си тръгват, баща му и майка му останаха като замръзнали. А после разбраха по чия воля става това. Бащата попита:
— Ще ви видим ли скоро пак?
— Да, още през това лято.
— Желая ти да не съжаляваш за онова, което си направил — каза майката.
За да смекчи тяхното недоволство, Жорж им остави двеста франка. Колата, която едно хлапе отиде да повика, пристигна към десет часа. След като целунаха старите, Жорж и Мадлен потеглиха на път.
Като слизаха по нанадолнището, Жорж започна да се смее.
— Аз бях те предупредил — каза той. — Не трябваше да те запознавам с г-н и г-жа Дю Роа дьо Кантел.
Мадлен също започна да се смее:
— Сега съм очарована, те са добри хора, които започвам да обичам. Ще им изпратя подаръци от Париж.
После прошепна:
— Дю Роа дьо Кантел… Ти ще видиш, че никой няма да се изненада на нашите писма-покани. Ние ще разкажем, че сме прекарали осем дни в имението на родителите ти.
И, като се доближи до него, тя целуна края на мустаците му и каза:
— Добър ден, Жо!
— Добър ден, Мад! — отговори той, като обхвана с една ръка талията й.
Далеч, далеч в дъното на долината, се виждаше как голямата река се разлива като сребърна ивица под утринното слънце, виждаха се и всички комини на фабриките, които изпускаха към небето облаци дим и всички островърхи камбанарии, извисявайки се над стария град.
II.
Младите Дю Роа бяха се върнали в Париж преди два дни и Жорж беше се заловил пак за предишната си работа. Очакваше да го освободят от отдела за отзиви и, докато му възложат окончателно службата на Форесте, той се посвети изцяло на политиката.
Тази вечер той отиваше в къщата на своя предшественик с радостно сърце и със събуденото желание да целуне жена си, под чието физическо обаяние и доброволно подчинение се намираше. Като минаваше край една продавачка на цветя, на улица „Нотр Дам дьо Лорет“, реши да купи букет за Мадлен. Избра свежи, едва разцъфнали ухаещи рози.