Дю Роа продължи озлобено:
— Впрочем, той доказа това — после прибави любезно: — За мое щастие.
И той целуна ръката на жена си.
Но когато си лягаше, измъчван постоянно от същата мисъл, той пак попита:
— Носеше ли Шарл памучни шапчици, за да не си простуди ушите?
Тя се поддаде на шегата и отговори:
— Не. Връзваше си челото с кърпа.
Жорж сви рамене и, високомерно, с презрение каза:
— Какъв глупак!
Оттогава Шарл стана за него предмет за постоянен разговор. Той говореше за него по всякакъв повод и с крайно съжаление го наричаше „горкият Шарл“.
Когато се връщаше от редакцията, където беше чул два-три пъти да го наричат Форесте, той си отмъщаваше, като преследваше умрелия с омразни подигравки и в дъното на гроба му. Жорж припомняше неговите недостатъци, смешните му работи, дребнавостите му, с удоволствие ги изброяваше, като ги доизмисляше и преувеличаваше, сякаш беше решил да премахне от сърцето на жена си влиянието на един опасен съперник.
Той повтаряше:
— Кажи ми, Мад, припомняш ли си деня, когато тоя рогльо Форесте поиска да ни докаже, че дебелите хора са по-силни от слабите?
После поиска да научи за покойния цял куп интимни и тайни подробности, но младата жена, на която това беше неприятно, не пожела да каже нищо. А той настояваше и упорстваше:
— Хайде, моля те, разкажи ми това. Много смешен ще да е бил тоя момент.
— Хайде, остави го най-сетне на мира — казваше с отегчение тя.
— Не, кажи ми — започваше пак той. — Наистина, това животно навярно много глупаво е изглеждало в леглото.
И Жорж завършваше със заключението:
— Какво повече беше той?
Една вечер, към края на юни, като пушеше цигара на прозореца, поради голямата вечерна горещина, поиска му се да направи една разходка. И попита:
— Искаш ли, моя малка Мад, да идем до Булонската гора?
— Разбира се.
Те наеха една отворена кола, стигнаха до Елисейските полета, след това отидоха и до алеята на Булонската гора. Тая нощ не духаше никакъв вятър — беше една от ония задушни нощи, когато сгорещеният парижки въздух нахлува в гърдите като гореща пара. Цяла редица файтони отвеждаха непрекъснато под сенките на дърветата безбройно множество влюбени.
Жорж и Мадлен се забавляваха, като гледаха прегърналите се двойки, които минаваха с файтоните — жените в светли рокли, а мъжете в тъмно облекло. Сякаш грамадна река от влюбени течеше към Булонската гора под звездното и горещо небе. Освен глухото търкаляне на колелета, никакъв друг шум не се чуваше. И тези влюбени двойки минаваха и минаваха, излегнали се във файтоните, безмълвни, притиснати един до друг, подвластни на взаимното привличане, треперещи в очакване на близкото прегръщане. Горещата нощ сякаш беше пълна с целувки. Чувстването на нежните ласки и на животинската любов правеше по-тежък, по-задушен въздуха. Всички тези двойки бяха опиянени от една и съща мисъл, от един и същи огън. Всички тези, натоварени с любов файтони, изпускаха по пътя, по който минаваха, един чувствен, тънък, смутителен дъх.
И Жорж, и Мадлен се почувстваха в плен на заразата на любовта. Те уловиха нежно ръце, задъхвайки се от задуха на въздуха и от възбудата, която ги обземаше.
Когато стигнаха до завоя, към укрепленията, те се целунаха и тя, засрамена, промълви:
— Ние и сега сме деца, както и когато отивахме за Руан.
Големият поток от файтони при входа на алеите се беше разделил. По пътя за езерата, по който вървяха младите, файтоните донякъде бяха по-отдалечени един от друг. Но гъстият мрак на дърветата, въздухът, който се разхлаждаше от листата и от влагата на капчиците, които капят по дърветата, прохладата на широкото нощно пространство, цяло окичено със звезди, придаваше на целувките на возещите се двойки по-фино очарование.
Жорж, като притисна Мадлен към себе си, прошепна:
— О, моя малка Мад.
— Спомняш ли си гората в селото ти? Колко зловеща беше каза тя.
В този момент му се стори, че неговата селска гора е пълна с отвратителни животни и е потънала в студен мрак, докато тук всичко е очарователно.
— Тук вятърът сякаш целува и гали и аз зная, че отвъд гората се намира Севр — допълни развълнувана Мадлен.
— Наистина — отговори той, — в гората на нашето село имаше само сърни, лисици, рогачи и глигани и тук-там колибка на някой Фересте (Фересте — горски стражар).
Тази дума, напомняща името на умрелия, излязла от устата му, го изненада, сякаш някой я извика от дъното на някоя гъста гора, и той веднага млъкна, отново обзет от оная чудновата и постоянна неприятност, от онова раздразнение, непреодолимо, необяснимо гризене, което от някое време насам му тровеше живота.