Мадлен усещаше, че нещо става в Жорж и попита кротко:
— За какво мислиш, скъпи мой? От половин час не си отронил нито дума.
Хилейки се, той отговори:
— Мисля за всички тия глупци, които се целуват, и си казвам, че всъщност имат по-друга работа да вършат в живота си.
— Да… Но това е добро понякога.
— То е добро… то е добро, когато човек няма нищо по-хубаво!
Мисълта на Жорж смъкваше поетическия ореол на живота и продължаваше да изпада в злобна ярост. „Голям глупец ще бъда — казваше си той, — ако се притеснявам, ако се лишавам от каквото и да е било, ако се смущавам, ако се безпокоя и разкъсвам душата си, както правя от някое време насам“.
Образът на Форесте отново мина през ума му, но без да го раздразни. Стори му се, че се е примирил вече с него, че пак са се сприятелили. Идеше му да извика: „Добър ден, миличък“.
Мадлен, която се притесняваше от това мълчание, попита:
— Не е ли по-добре преди да се приберем у дома, да идем в Тортони, да изядем по един сладолед?
Той я изгледа отстрани. Нежният й бяло-румен профил се обля от светлината, идеща от кафе-шантана.
„Колко е хубава — помисли си той. — И толкова по-добре. Според вълка, моя приятелко, и кучето. Но ти никога вече няма да ме видиш да се измъчвам пак заради тебе“.
После отговори:
— Разбира се, моя мила.
И за да отвлече вниманието й, я целуна.
Мадлен трепна, стори й се, че устните на Жорж са замръзнали. Но тя се усмихна — с обичайната си усмивка, и му подаде ръка, за да влязат в кафенето.
III.
На другия ден Дю Роа отиде в редакцията и най-напред влезе при Буаренар.
— Драги ми приятелю — каза той, — ще искам от тебе една услуга. От известно време някои мои колеги изпитват удоволствие да ме наричат Форесте. Аз обаче мисля, че това е глупаво. Ще бъдеш ли тъй добър да предупредиш без шум тия мои колеги, че занапред ще удрям плесница на всеки, който си позволи тази шега. Обръщам се към тебе, защото си разумен човек, който може да осуети неприятни крайности, пък си и бил свидетел вече в един дуел.
Буаренар взе присърце молбата на Жорж.
Дю Роа излезе от редакцията и след един час пак се върна. Никой повече не го нарече Форесте.
На връщане у дома си той чу женски гласове от салона и попита:
— Кой е тука?
— Госпожа Валтер и госпожа дьо Марел — отговори слугата.
Сърцето му започна леко да тупти. „Чакай да видим“ — рече си той и отвори вратата.
Клотилда седеше в ъгъла до камината и слънчев лъч, проникващ през прозореца, огряваше лицето й. На Жорж му се стори, че тя пребледня, като го видя. Най-напред той поздрави г-жа Валтер и двете й дъщери, които бяха седнали като стража от двете страни на майка си. После се обърна към бившата си любовница. Тя му подаде ръката си, той я пое и нарочно я стисна, сякаш искаше да й каже: Продължавам да ви обичам.
И тя отговори по същия начин на това стискане.
— Прекарахте ли добре през изтеклия ден след последната ни среща?
— Да. Ами вие, Бел Ами? — усмихна се тя.
После се обърна към Мадлен и попита:
— Позволяваш ли ми да продължавам да го наричам Бел Ами?
— Защо не, моя мила. Позволявам ти всичко, каквото обичаш.
В тези думи сякаш се криеше някаква ирония.
Г-жа Валтер разказваше за едно увеселение, което щял да устрои в ергенското си жилище Жак Ривал, а именно фехтовални игри, на които щели да присъстват жени от висшето общество.
— Навярно ще е много любопитно това зрелище — говореше тя, — но аз безкрайно съжалявам, че няма да мога да отида, защото мъжът ми по това време няма да бъде тук, а няма кой друг да ме заведе.
Дю Роа веднага предложи услугите си и тя прие.
— Дъщерите ми и аз — каза тя — ще ви бъдем много признателни.
Той гледаше по-малката от госпожиците Валтер и си мислеше: „Малката Сюзан никак, никак не е лоша“. Тя изглеждаше като някоя нежна руса кукла, много малка, но изящна, с тънка талия, с развити бедра и гърди, със сиво-сини емайлови очи, сякаш с четка изписани от някой изящен и с широка фантазия художник. Тя имаше много гладка, чиста бяла кожа и рошава, накъдрена коса, която приличаше на косата на хубавите разкошни кукли, които сме виждали в ръцете на момичета, много по-малки на ръст, отколкото играчката им.
По-голямата сестра, Роза, беше грозна, студена, една от ония моми, с които никой не иска да се среща, с които никой не иска да говори и за които никой нищо не приказва.
Майката стана и се обърна към Жорж:
— И така, аз ви очаквам в идващия четвъртък в два часа.
— Разчитайте на мене, госпожо — отговори той.
Щом тя излезе, стана и г-жа дьо Марел.
— Сбогом, Бел Ами.
Сега пък тя му стисна ръката много силно, много продължително. Жорж се развълнува от това мълчаливо признание и отново почувства слабост към тая малка, безгрижна и добра женица, която, може би, наистина го обичаше.