Выбрать главу

„Утре ще я посетя“ — помисли си той. Като остана насаме с Мадлен, тя започна да се смее с искрен и весел смях, и, като го гледаше право в лицето, каза:

— Знаеш ли, че ти възбуждаш любов у г-жа Валтер?

— Нима! — отговори той, като не искаше да вярва.

— Наистина, уверявам те, тя ми говори за тебе с безумен възторг. Това е тъй чудно от нейна страна! Искало й се да намери за дъщерите си мъже, които да приличат на тебе!… За щастие у нея тия работи са без никакво значение.

Той не разбра какво иска да каже Мадлен и попита:

— Как без значение?

— Да, госпожа Валтер е една от ония, за които никой не е продумал никога, каза убедено Мадлен. — Тя е съвсем недостъпна. Тя познаваше нейния мъж толкова добре, колкото и аз. Но тя е съвсем друго. Освен това тя доста страда, че се омъжила за евреин, но му остана вярна. Тя е честна жена.

Дьо Роа се изненада:

— Аз мислех, че и тя е еврейка.

— Тя ли? Съвсем не. Тя е покровителка на всички благотворителни дела в църквата „Мадлен“. Тя дори се венча в църква, нещо, което за мъжа й не беше от голямо значение.

— Та… значи… тя ме обича? — измънка Жорж.

— Положително. Ако имаше как, бих те посъветвала да поискаш за жена Сюзън, а не Роза, нали?

— И майката още не е за пренебрегване — отговори той, като си сучеше мустаците.

— Аз ти пожелавам, драги мой, майката — каза нетърпеливо Мадлен. — Но не се боя. На тия години, на които е тя, едва ли ще склони. Трябваше по-рано да стане това.

„Е, да можех наистина да се оженя за Сюзан!“, помисли си Жорж. После сви рамене и каза:

— Това е лудост! Би ли се съгласил баща й?

Жорж занапред щеше по-внимателно да наблюдава отношението на г-жа Валтер към него, но без да мисли дали ще може да извлече някаква полза от това.

Всяка вечер той си спомняше за любовта с Клотилда. Тези спомени бяха нежни и романтични в същото време. Той си спомняше за шегите и ласките й и за техните немирничества.

„Наистина, тя е много хубава — повтаряше си той. — Да, ще я посетя“.

На другия ден, щом закуси, той наистина отиде на улица „Вернейл“. Слугинята му отвори вратата и фамилиарно, както е прието при слугите и слугините във всички буржоазни къщи, го попита:

— Добре ли сте, господине?

— Да, мое дете, добре съм — отговори той.

И Жорж влезе в салона, където неопитни ръце се упражняваха на пиано. Свиреше Лорин. Той се надяваше, че тя ще се хвърли на шията му. Лорин стана тежко, поздрави го учтиво, както би направил възрастен човек, и с достойнство си излезе.

Тя имаше такава походка на обидена жена, че той се зачуди. Влезе майката. Той хвана ръцете й и ги целуна.

— Колко много мислех за вас — каза той.

— И аз също — отговори тя.

Седнаха. Двамата се гледаха в очите, усмихваха се и ги обхващаше желанието да се целунат.

— Обичам те, моя малка Кло.

— Също и аз.

— Тогава… Тогава… ти не се ли разсърди много?

— И да, и не… Стана ми мъчно, но после разбрах причината, която те е накарала да сториш това, и си казах — рано или късно той пак ще се върне при мене.

— Не смеех да дойда; не знаех как ще бъда приет. Не смеех, но твърде много ми се искаше да дойда. Добре, че ми дойде на ум — я ми кажи какво й е на Лорин? Тя едва ми каза добър ден и излезе сърдита?

— Не зная. Но откакто ти се ожени, никой не може вече да й говори за тебе. Аз мисля, че тя ревнува.

— Хайде, де.

— Наистина, мили мой. Тя вече не те нарича Бел Ами, а г-н Форесте.

Дю Роа се изчерви, после се доближи до младата жена и й каза:

— Подай си устата.

Целунаха се.

— Къде можем пак да се видим? — попита той.

— На улица „Цариградска“.

— Значи, апартаментът не е даден под наем?

— Не. Аз го задържах.

— Ти ли го задържа?

— Да, защото вярвах, че ти пак ще се върнеш.

Гърдите му се повдигаха от горда радост. Това означава, че тя го обича, нейната любов към него е искрена, постоянна, от сърце.

— Обожавам те — каза тихо той.

После попита.

— Добре ли е мъжът ти?

— Да, много добре е. Той прекара тук един месец; онзи ден си замина.

Дю Роа не можа да се стърпи да не се изсмее:

— Как пък все така се случва!

— Да, много добре, че се случва така — отговори тя добродушно не ни пречи и когато е тука. Не знаеш ли това?

— Наистина. Той иначе е много добър човек.

— Ами ти — каза тя. — Как си с новия живот?

— Ни зле, ни добре. Жена ми е добра другарка и съдружница.

— Нищо повече.

— Нищо повече… Колкото за сърцето…

— Разбирам. Но е хубава.