След това ненадейно стана и поиска да я прегърне, но, освободена за миг, тя се измъкна от ръцете му, дръпна се назад и започна да бяга от кресло на кресло.
Това гонене му се видя смешно и той се тръшна на един стол, скри лицето си в ръце и се престори, че плаче. После се изправи и извика:
— Сбогом! Сбогом! — и избяга.
Спокойно си взе бастуна от чакалнята и излезе на улицата. „Дявол да го вземе — каза си той — аз мисля, че работата добре тръгва“.
Жорж отиде в телеграфа, за да изпрати телеграма на Клотилда, на която определяше среща за другия ден.
Като се върна у дома, той попита жена си:
— Е, покани ли всички гости за обяда ни?
— Да — отговори тя, — само г-жа Валтер не е уверена дали ще бъде свободна. Тя се двоуми: говори за не знам що, за някакви задължения, за съвест. С една дума, видя ми се много смешна. Но както и да е, аз се надявам, че все пак ще дойде.
Той сви рамене и каза:
— Разбира се, че ще дойде.
До деня на обяда Жорж не беше сигурен.
В сутринта преди приема Мадлен получи писъмце от патронесата: „С големи усилия се освободих от ангажиментите си и ще ви бъда гостенка. Но мъжът ми няма да може да ме придружи“.
Дю Роа помисли: „Много добре направих, че не отидох пак. Ето я успокоена. Внимание“.
Но той очакваше гостуването и с известно безпокойство. Тя пристигна много спокойна, малко студена, малко горда. Той се държеше много смирено, много скромно и покорно.
Госпожите Ларош Матьо и Рисолен бяха придружавани от мъжете си. Виконтеса дьо Персемюр говори за висшето общество, г-жа дьо Марел беше пленителна — в една рокля, особено оригинална, в жълто и черно, испанско облекло, което добре очертаване хубавия й кръст, гърдите й и кръглите й ръце и правеше енергична малката й птича главица.
Дю Роа седеше от дясната страна на г-жа Валтер и по време на обяда й говори само за сериозни неща, като жестикулираше прекалено. От време на време поглеждаше Клотилда. „Наистина тя е по-хубава и по-апетитна“ — мислеше си той.
После обръщаше поглед към жена си, която също така му харесваше, макар да чувстваше към нея скрита непоправима, глуха злоба.
Но патронесата го предизвикваше с трудността на завладяването и с новостта, която винаги желаят мъжете.
Г-жа Валтер поиска да си тръгне рано.
— Аз ще ви придружа — каза Жорж.
Тя не прие.
— Защо не искате? — настоя той. — Много ще се обидя от това. Може би трябва да мисля, че не сте ми простили. Вие виждате колко съм спокоен.
— Не може да оставите така гостите си — отговори тя.
— Но аз ще се върна само след двадесет минути — каза той усмихнато.
— Няма да забележат дори отсъствието ми. Ако ми откажете, дълбоко ще ме обидите.
— Е, добре, приемам — каза тя.
Но щом се качиха във файтона, той й улови ръката, страстно я целуна и каза:
— Обичам ви, обичам ви. Позволете ми да ви кажа, че ви обичам. Няма да ви посегна…
— О… след като ми дадохте дума… това е лошо… много лошо.
Той се престори, че прави голямо усилие, за да се владее, после продължи със сдържан глас:
— Вие виждате как се владея, а пък… Но оставете да ви кажа само това… Обичам ви… и да ви го повтарям всеки ден… да, оставете ме да идвам в дома ви и да стоя на колене пет минути пред вас и да изговарям тия думи, гледайки пленителното ви лице.
Тя му беше оставила ръката си и запъхтяна му отговори:
— Не, не мога, не искам. Помислете какво ще кажат слугите ми, дъщерите ми. Не, не, това е невъзможно…
— Не мога вече да живея, ако не ви виждам — каза той. — У вас ли ще бъде или другаде, но поне за една минута само всеки ден трябва да ви виждам, трябва да докосвам ръката ви, да дишам въздуха, който се образува около роклята ви, да гледам очертанията на тялото ви и хубавите ви големи очи, които ме подлудяват.
Цяла разтреперана, тя слушаше тая банална любовна музика и повтаряше:
— Не… не… това е невъзможно. Млъкнете.
Жорж й говореше шепнешком на ухото. Той усещаше, че полека-лека ще завладее тая простодушна жена, която трябваше да убеди да се срещат — от началото, където тя поиска, а после — където той пожелае.
— Слушайте — каза той, — трябва да ви видя… Ще ви видя… ще ви чакам пред вашите врата… като някой просяк… Ако вие не слезете, аз ще се кача у вас, но ще ви видя, ще ви видя… утре.
— Не, не — повтаряше тя, — не идвайте. Няма да ви приема. Помислете за дъщерите ми.
— Тогава кажете ми къде ще ви срещна… на улицата…, където и да е…, в който час вие решите…, достатъчно е да ви видя…, ще ви поздравя, ще ви кажа: „Обичам ви“ и ще си вървя.
Тя се двоумеше. И понеже файтонът спря край вратата на къщата й, бързо-бързо изговори:
— Е, добре, утре, в три и половина часа ще вляза в църквата „Света Троица“.