И Дю Роа, когото тишината на църквата предразполагаше да се отдава на дълбоки размишления, с една дума разреши тайната на сътворението, като каза тихичко:
— Колко е глупаво всичко това.
Шум от рокля достигна до ушите му и той потрепна. Беше тя. Той стана и бързо пристъпи към нея. Тя не му подаде ръката си и пошепна:
— Много малко време имам. Трябва да се върна у дома, коленичете до мене, за да не ни забележат.
И тя отиде навътре в църквата, като търсеше удобно и сигурно място, подобно на жена, която добре познава сградата. Лицето й беше скрито под воала. Тя вървеше тихо, стъпките й едва се чуваха. Когато стигна близо до хора, тя се обърна и пошепна със същия тон, с който винаги си служат в църквите:
— По-добре ще бъде да идем някъде отстрани, за да не правим впечатление.
Тя застана пред дарохранителницата на главния олтар и направи дълбок поклон, като наполовина коленичи, и зави надясно, върна се пак към входа, после, като помисли, взе едно молитвено столче и коленичи.
Жорж седна на близкото молитвено столче и, щом се настаниха и взеха молитвена поза, той й каза:
— Благодаря ви. Страстно ви обичам. Иска ми се винаги да ви казвам, че ви обичам, да разкажа как започнах да ви обичам, как ме пленихте, когато ви видях за първи път… Ще ми позволите ли един ден да излея сърцето си пред вас?…
Тя го слушаше, изглеждайки че е отдадена на дълбоко размишление, и като че ли нищо не чуваше. Но изведнъж през пръстите си тя зашептя:
— Луда съм, като ви оставям така да ми говорите, луда съм, че съм дошла тука, луда съм, че правя това и ви оставям да вярвате, че тая… тая… среща може да има някакво последствие. Забравете туй, трябва да го забравите и не ми говори за това.
Тя почака. Той търсеше отговор, търсеше решителни, страстни думи, но като не можеше да прибави към думите изразителни жестове, не знаеше какво да каже.
— Нищо не очаквам… — започна отново той, — на нищо не се надявам. Обичам ви. Каквото и да правите, аз ще го повтарям толкова често, с такава сила и пламенност, че най-сетне ще го разберете. Аз искам моята любов да проникне във вас, да ви я излея в душата, дума по дума, част по част, ден по ден. И ще дочакам мига, когато най-сетне ще ми кажете: „И аз ви обичам“.
Той усещаше как трепери рамото й до неговото, как се повдигат гърдите й и тя промълви запъхтяна:
— И аз ви обичам.
Той подскочи, сякаш бяха го ударили по главата, и въздъхна:
— О! Боже мой!…
Тя продължи, задушавайки се:
— Трябваше ли да ви кажа това? Усещам се виновна и достойна за презрение… Аз…, която имам две дъщери…, но не мога…, не мога…, не бих повярвала…, не бих никога помислила…, но това надминава…, това надминава силите ми. Слушайте…, слушайте… Никога никого не съм обичала…, освен вас…, кълна ви се. И ви обичам от една година насам, тайно, в гънките на моето сърце. Ах! Страдах, да, и се борих, не мога вече, обичам ви…
Тя беше закрила лицето си с ръце и плачеше и цялото й тяло, потресено от вълнението, трепереше.
Жорж пошепна:
— Дайте ми да докосна ръката ви, да я стисна…
Тя свали бавно ръката от лицето си. Бузата й бе мокра и от края на клепачите й една сълза бавно се отрони.
Той беше хванал ръката й и я стискаше.
— Ах! Колко ми се иска да изсуша сълзите ви.
— Не злоупотребявайте с мене… — каза тя с тих, разбит глас, който приличаше на въздишка — аз погубих себе си!
Поиска му се да се усмихне. Как можеше да злоупотреби с нея на това място? Той сложи до сърцето си ръката, която държеше, и попита:
— Усещате ли как то тупти?…
Но от няколко минути се чуваше как стъпките на този, който се разхождаше, се приближават. Той беше обиколил олтарите и най-малко за втори път минаваше до малкия десен придял. Когато г-жа Валтер усети, че той е вече близо до тях тя издърпа ръцете си от ръцете на Жорж и отново закри лицето си.
Двамата останаха неподвижни, коленичили, като че отправяха заедно към небето горещи молитви. Дебелият господин мина покрай тях, погледна ги равнодушно и се отдалечи към другия край на църквата, като продължаваше да държи шапката си отзад. Но Дю Роа, който искаше да се срещнат другаде, а не в църквата „Света Троица“ прошепна:
— Къде ще ви видя утре?
Тя не отговори. Тя изглеждаше бездушна, преобърната в молеща се статуя.
— Съгласна ли сте да се видим утре в парка „Монсо“? — попита той.
Тя се обърна към него с открито лице, лице бледо, набръчкано от ужасно страдание и с прекъсващ глас каза:
— Оставете ме…, оставете ме…, сега… Вървете си…, вървете си…, само за пет минути…, много страдам, близо до вас…, искам да се моля…, не мога…, вървете си… Оставете ме да се моля…, самичка…, пет минути… Не мога…, оставете ме да моля Бога… да ми прости…, да ме избави… Оставете ме… пет минути…