Лицето й беше толкова развълнувано, тъй страдалческо, че той стана покорно, после, като се подвоуми, попита:
— Мога ли да се върна след малко?
Тя направи знак с главата си, с което искаше да каже:
— Да, след малко.
И той отиде към хора.
Тогава тя се опита да се моли.
Направи човешко усилие да призове Бога и с разтреперано тяло, сякаш не бе на себе си, извика към небето:
— Милост!
Тя като обезумяла затваряше очите си, за да не види този, който току-що си беше отишъл! Тя го прогонваше от мисълта си, бореше се против него, но вместо небесното видение, което жадуваше нейното отчаяно сърце, тя продължаваше да вижда къдравите мустаци на младия мъж.
От една година насам тя водеше такава борба всеки ден, всяка вечер против усилващото се изкушение, против тоя образ, който безпокоеше съня й, който смущаваше тялото й и разстройваше нощното й спокойствие. Тя се чувстваше като животно, хванато в клопка, вързано, хвърлено в прегръдките на тоя мъж, който я беше победил и завладял само с мустаците си и с цвета на очите си.
И сега, в тая църква, тъй близо до Бога, тя се чувстваше по-слаба, по-изоставена, още по-нещастна, отколкото в дома си. Тя вече страдаше, че той се е отдалечил от нея. Освен това тя се бореше като отчаяна, бранеше се, викаше за помощ с всичката сила на душата си. Тя би предпочела да умре, отколкото да се предаде така, тя, която никога не бе се предавала. Тя шепнеше обезумели умолителни думи, като чуваше как стъпките на Жорж отслабваха в далечината под сводовете.
Тя разбра, че всичко е свършено, че борбата е безполезна! Но пак не искаше да отстъпи; и нея я обхвана една от ония нервни кризи, които карат жените да ридаят, да се удрят и да се гърчат на земята. Тя цяла трепереше и явно усещаше, че ще падне, че ще се строполи между столовете и ще издаде пронизителни писъци.
Някой бързо се приближаваше. Тя обърна глава. Беше един свещеник. Тогава тя стана, завтече се към него с молитвено прострени ръце и тихичко каза:
— Спасете ме! Ах, спасете ме!
Той се спря изненадан и попита.
— Какво обичате, госпожо?
— Искам да ме спасите. Имайте милост към мене. Ако не ми помогнете, изгубена съм.
Той я изгледа и се питаше дали не е луда. После каза:
— Какво мога да направя за вас?
Той беше млад момък, висок, донякъде дебел, с пълни и увиснали бузи, покрити с червеникав оттенък от старателно обръсната брада, с една дума — хубав градски викарий, от богатия квартал, който бе свикнал с богати грешници.
— Изповядайте ме — каза тя — и посъветвайте ме, подкрепете ме, кажете ми какво трябва да правя.
— Аз изповядвам всяка събота, от три до шест часа — каза той.
Тя улови ръката му, стисна я и повтаряше:
— Не! Не! Не! Веднага! Веднага трябва! Той е тук! В тая църква! Чака ме.
— Кой ви чака? — попита свещеникът.
— Един човек…, който ще ме погуби, който ще ме вземе, ако не ме избавите… Не мога вече да избягам от него… Много съм слаба…, много слаба…, много слаба… Толкова слаба!…
Тя падна на колене пред него, заплака и каза:
— Ах! Смилете се над мене, отче! Избавете ме, за Бога, избавете ме!
Тя го държеше за черната дреха, за да не избяга, а той, неспокоен, гледаше на всички страни, за да не би някое недоброжелателно или много благочестиво око да види как тая жена е коленичила пред него.
И като разбра, че не ще може да се отърве от нея, каза:
— Станете. Сега, като че нарочно, ключът от изповедалнята е в мен.
И, като бръкна в джоба си, той извади една връзка ключове, избра един от тях и бързо тръгна към малките дървени килийки, където вярващите си отдъхват от своите прегрешения.
Той влезе в средната врата, която затвори след себе си, а г-жа Валтер се хвърли в тясната килийка отстрани и, измъчена, с жар, със страстен надежден порив, каза:
— Благословете ме, отче, защото съгреших.
Дю Роа обиколи хора и влезе в левия придал. Когато стигна до средата, той срещна дебелия плешив господин, който продължаваше да върви бавно, и помисли:
— Какво ли прави тука тоя странен човек?
И човекът от своя страна усети крачките му и изгледа Жорж с явно желание да му говори. Когато съвсем се доближи до него, той го поздрави и много учтиво му каза:
— Прощавайте, господине, за безпокойството, но можете ли да ми кажете кога е била съградена тая църква?
Дю Роа отговори:
— Да си призная, не зная много добре, но струва ми се, че има двадесет или двадесет и пет години. А и аз за пръв път влизам в нея.
— И аз също. Никога досега не бях я виждал.