И разказа за една екскурзия по мароканската граница, до големия Фигуигски оазис, където никой европеец не е стъпвал и който е причина за сегашния конфликт.
— Това влиза ли в работа?
Дядо Валтер извика:
— Чудесно! А какво заглавие носи?
— От Тунис до Танжер.
— Непременно.
И Дю Роа остана да търси в течението на „Ла ви франсез“ първата си статия „Спомени на един африкански ловец“. Бързо я намери. А тя, под друго заглавие, основно преработена, чудесно ще отговаря на времето, защото там ставаше дума за колониалната политика, за алжирското население и за една екскурзия в Оранската област.
За по-малко от час статията бе преработена, пригоди я за сегашния случай, даде й съвременен вид, като похвали новия кабинет.
Като прочете статията, директорът каза:
— Много добра… много добра. Вие сте скъпоценен човек. Аз ви се радвам от все сърце.
И Дю Роа отиде да обядва, доволен от тоя ден, въпреки случилото се в църквата „Св. Троица“, защото усещаше, че е спечелил играта.
Жена му го чакаше с трескаво нетърпение. Като го видя, тя извика:
— Знаеш ли, че Ларош е министър на външните работи?
— Да, и дори написах по тоя повод статия за Алжир.
— Каква статия?
— Ти я знаеш, първата, която написахме заедно: „Спомени на един африкански ловец“, преработена е и е пригодена за случая.
Тя се усмихна.
— А, да, тя много добре отговаря за случая.
После помисли малко и каза:
— Дойде ми на ум онова продължение, което щеше да напишеш тогава и го… остави насред пътя. Сега можеш да го напишеш — една поредица разкази, които биха отговаряли на положението.
Като седна на трапезата, той отговори:
— Много добре. Сега нищо не пречи на това, щом тоя рогльо Форесте отиде на оня свят.
— Тая шега е твърде неуместна — възрази тя сухо и обидена добави: — и моля ти се да поставиш точка на нея. — Ти прекали повече от допустимото.
Той се готвеше да отговори иронично, но в това време му донесоха телеграма, която съдържаше само следния текст, без подпис:
Аз бях изгубила и ума, и дума. Простете ми и елате утре в четири часа в парка „Монсо“.
Той разбра веднага кой е подателят и сърцето му се изпълни с радост. Като пъхна в джоба телеграмата, той каза:
— Няма да го повторя вече, моя мила. Признавам, че това е глупаво.
И докато обядваше, повтаряше си тия няколко думи: „Аз бях изгубила и ума, и дума и елате утре, в четири часа в парка «Монсо»“.
И така, тя отстъпи. Това значеше: „Предавам се, ваша съм, където поискате, когато поискате“.
Жорж започна да се смее. Мадлен попита:
— Какво има?
— Нищо особено. Спомних си за един свещеник, когото преди малко срещнах и който имаше много забавен вид.
На другия ден точно в определения час Дю Роа пристигна на срещата. По всички пейки на парка бяха насядали премалели от жега буржоа и нехайни слугини, които сякаш дремеха, докато децата се валяха в пясъка на пътя.
Жорж намери г-жа Валтер в една малка старинна развалина, където течеше малко вода. Тя обикаляше неспокойна и угрижена около един тесен кръг от колони.
Щом той я поздрави, тя каза:
— Колко много хора има в тая градина!
Той се възползва от случая и попита:
— Имате право, искате ли да отидем другаде?
— Но къде?
— Където и да е. Да седнем в някой файтон например. Ще спуснете завеската откъм вас и никак няма да се виждате.
— Да, предпочитам това; тука умирам от страх.
— Добре, тогава след пет минути ще ме намерите на входа, който води за булеварда. Там ще дойда с файтон.
И той се отдалечи тичешком.
Щом се качи в колата и добре закри прозореца откъм себе си, тя попита:
— Къде казахте на коларя да ни закара?
— Вие не се грижете, той знае — отговори Жорж.
Той беше казал на коларя адреса на своя апартамент на улица „Цариградска“.
Тя продължи:
— Не можете да си представите колко много страдам заради вас, колко се мъча и измъчвам. Вчера, в църквата, аз бях жестока с вас, исках да избягам от вас. Беше ме страх да остана самичка с вас. Простихте ли ми?
Той й стискаше ръцете и казваше:
— Да, да. Като ви обичам, и както ви обичам, има ли нещо, което да не бих ви простил?
Тя го гледаше умолително.
— Слушайте — каза му тя, — трябва да ми дадете дума, че ще ме уважавате, че няма…, че няма… Иначе не ще мога да ви гледам.
Отначало той не отговори; под мустаците му се появи тънка усмивка, която смущаваше жените.
— Аз съм ваш роб — каза той.
Тогава тя започна да му разказва как е разбрала, че го обича — като се научила, че ще се ожени за Мадлен Форесте. Тя спомена подробности, малки подробности на дати и интимни работи.