Изведнъж тя млъкна. Файтонът спря. Дю Роа отвори вратичката на колата.
— Къде сме? — попита тя.
— Слезте и влезнете в тая къща — отговори той. — Тук ще бъдем по-спокойни.
— Но къде сме?
— Това е моята ергенска квартира, която повторно наех… за няколко дни…, за да имаме едно място, където да можем да се виждаме.
Тя се улови за вратичката на колата, уплашена от мисълта за тая среща насаме, и почти извика:
— Не, не, не искам! Не искам!
— Заклевам ви се, че ще се отнеса с вас с уважение — каза решително той. — Елате. Както виждате, гледат ни и ще се съберат около нас. Бързайте…, бързайте… слизайте. Заклевам ви се, че ще се отнеса с вас с уважение — повтори той.
Един продавач на вино стоеше на вратата на кръчмата си и ги гледаше с любопитство. Тя, обзета от ужас, бързо влезе в къщата.
Тя тръгна да се качва по стълбите. Той я задържа за ръката и каза:
— Тука, на първия етаж.
Щом затвори вратата, той я сграбчи като жертва. Тя се бранеше, бореше се, шепнеше:
— Ох! Боже мой!… Ох! Боже мой!…
Той я целуваше страстно по врата, по очите, по устните, без да може тя да се отърве от лудите му целувки. И макар, че го отстраняваше, макар че дърпаше устата си, неволно му отвръщаше на целувките. Изведнъж тя престана да се бори и победена, покорена, остави му се да я съблече. Той събличаше бързо една по една всички части от облеклото й с такава лекота, сякаш бе камериерка.
Тя изтръгна от ръцете му корсажа си, за да си затули с него лицето, и стоеше права, съвсем пребледняла, всред своите дрехи, хвърлени на земята.
Той не й събу обувките и я занесе на ръце към леглото. Тогава тя му пошепна на ухото:
— Заклевам ви се…, заклевам ви се…, че никога не съм имала любовник.
Както една мома би казала: „Заклевам ви се, че съм девица“.
А той си мислеше: „Мен, Бога ми, това нещо ми е все едно“.
V.
Настана есен. Семейство Дю Роа беше прекарало цялото лято в Париж и водеше решителна борба в „Ла ви франсез“ в защита на новия кабинет през време на късите ваканции на депутатите.
Макар че бяха още първите дни на октомври, камарите скоро щяха да подновят заседанията си, защото събитията в Мароко ставаха заплашителни.
Всъщност, никой не вярваше, че ще има поход към Танжер, макар че в деня на разпускането на парламента един депутат от десницата, граф дьо Ламбер Серазен, в една много умна реч, на която ръкопляскаха дори и депутатите от центъра, предложи да се хване на облог и да даде като залог мустаците си, както някога направил един прочут индийски вицекрал, против бакенбардите на председателя на министерския съвет, че новият кабинет няма да може да действа като стария и да изпрати в Танжер една армия, по подобие на оная в Тунис, от любов към съразмерността, както поставят за съразмерност две вази върху една камина.
— Африканската земя — беше прибавил той — наистина е камина за Франция, господа. В нея изгарят най-добрите ни дърва, камина, която много поема и която се пали с банкноти. Вие си позволихте артистичната фантазия да окичите левия ъгъл с туниска играчка, която ви струва скъпо, а г-н Маро, както ще видите, ще иска да подражава на предшественика си и да окичи десния ъгъл с мароканска играчка.
Тези думи, станали прочути, бяха послужили на Дю Роа като тема за десет статии за алжирската колония, за цялата негова поредица, прекъсната по време на влизането му в редакцията на вестника. Той поддържаше решително идеята за военен поход, макар и да беше убеден, че това няма да стане. Той раздрънка патриотическия арсенал и бомбардира Испания с красноречиви, презрителни аргументи, с които човек си служи против народите, на които интересите са противоположни на неговите.
„Ла ви франсез“ беше станал вестник с тежест, поради известните си връзки с властта, тук се поместваха политическите новини преди това да стане в най-сериозните вестници. Подробно се представяха намеренията на приятелите министри. Всички парижки и провинциални вестници черпеха от него сведенията си. Всички правеха извадка от него, всички се бояха, всички започваха да го уважават. Той вече не беше съмнителен орган на група политически клюкари, а преден орган на кабинета.
Ларош Матьо беше душата на вестника, а Дю Роа негов изразител на мислите. За дядо Валтер, ням депутат и хитър издател, който умееше да се спотаи, казваха, че се занимава тайно с едно предприятие за медни мини в Мароко.
Салонът на Мадлен беше станал влиятелен център, в който всяка седмица се събираха мнозина членове от кабинета. Дори и министър-председателят бе обядвал два пъти у тях; и жените на държавните мъже, които някога се двоумяха дали да прескочат прага й, сега се хвалеха, че са нейни приятелки и й правеха повече посещения, отколкото тя правеше на тях.