Министърът на външните работи беше почти като господар в къщата. Той отиваше там всеки час, носеше телеграми, разяснения, сведения, които диктуваше кога на Жорж, кога на Мадлен — сякаш му бяха секретари.
Когато Дю Роа, след заминаването на министъра, оставаше насаме с Мадлен, той със заплашителен глас и с вероломни инсинуации се възмущаваше от обноските на тоя случаен големец. Но тя презрително си повдигаше рамената и повтаряше.
— Постигни и ти това, което той е постигнал. Стани министър и тогава ще можеш да заповядваш. А докато не стане това, мълчи.
Той я гледаше отстрани и си сучеше мустаците.
— Никой не знае — казваше той — за какво ме бива, но един ден, може би, всеки ще научи това.
А тя отговаряше философски:
— Който бъде жив, ще види.
Сутринта, в деня, в който се откриха заседанията на камарите, Мадлен, още в леглото, препоръчваше на Жорж хиляди неща, докато той се обличаше, за да иде да закуси у г-н Ларош Матьо и да вземе от него наставления, преди заседанието, по политическата статия за утрешния брой на вестника, защото тая статия щеше да бъде един вид официална декларация за истинските намерения на кабинета.
— Преди всичко — казваше Мадлен — не забравяй да го попиташ дали генерал Белонк е пратен в Оран, както ставаше дума. Това би било от голямо значение.
— Аз зная, колкото и ти, какво трябва да правя — отговори той раздразнено. — Остави ме на мира с твоите неврели-некипели.
— Драги мой — каза тя спокойно, — ти винаги забравяш половината от поръчките, които ти давам за министъра.
— Омръзна ми вече твоя министър — изръмжа той. — Той е глупак.
— Той е толкова мой министър, колкото и твой — каза тя спокойно. — Ти имаш от него по-голяма полза, отколкото аз.
Жорж се обърна към нея засмяно и каза:
— Прощавай, но той не ме ухажва.
— И мене също — каза тя, — но той издигна благосъстоянието ни.
Жорж млъкна. След малко каза:
— Ако ми се отдаде да избирам между твоите обожатели, пак бих предпочел оня стар глупак дьо Водрек. Какво ли стана с него. Осем дни вече, откакто не съм го виждал.
— Той е болен — отговори тя спокойно, — писа ми, че дори и от леглото си не става, поради болките от подагра. Ти би трябвало да отидеш и да се поинтересуваш как е. Ти знаеш, че той много те обича и туй ще му бъде много приятно.
— Да, ей сега ще отида — отговори Жорж.
Той се натъкми, постави си шапката на главата и се огледа дали всичко му е наред. Като се увери, че всичко е изрядно, доближи се до леглото, целуна жена си по челото и каза:
— Довиждане, моя мила, ще се върна не по-рано от седем часа.
И той излезе.
Г-н Ларош Матьо го чакаше, защото в този ден закусваше в десет часа, тъй като министерският съвет щеше да се събере на обяд, преди да започват заседанията в парламента.
Щом седнаха на трапезата с частния секретар на министъра, защото г-жа Ларош Матьо не пожела да промени часа на закуската, Дю Роа отвори дума за статията си и, като гледаше надрасканите по визитни картинни бележки, изложи каква ще бъде тя в общи линии. И когато свърши, каза:
— Намирате ли, драги министре, нещо за изменение.
— Много малко неща, драги приятелю. Може би много положително говорите по Мароканския въпрос. Говорете за похода, като за нещо, което би трябвало да се предприеме, но като оставите да се разбира, че няма да се случи и че вие ни най-малко вярвате, че той ще се предприеме. Направете така, че публиката да чете между редовете, че ние нямаме намерение да се пъхнем в тая авантюра.
— Много добре. Разбрах. Жена ми ме натовари да ви питам, по тоя повод дали генерал Белонк ще бъде изпратен в Оран. Според онова, което вече ми казахте, заключавам, че няма да бъде изпратен.
— Не — късо отговори министърът.
После говориха за сесията, която се открива. Ларош Матьо започна да ораторствува, като се упражняваше в ефекта на фразите, които щеше да излее върху колегите си няколко часа по-късно. Той махаше дясната си ръка, като ту вдигаше нагоре вилицата си, ту ножа си, ту залък хляб и без да гледа някого, обърнат към невидимото събрание, той говореше с красноречието на хубав момък, който знае, че това му приляга.
Малки завити мустачки, приличащи на скорпионови опашки, стърчаха над устните му; а косата му, намазана с брилянтин, разделена над челото, образуваше на слепите му очи два завитъка, каквито носят провинциалните хубавци. Той беше прекалено дебел, доста подпухнал, макар и млад; коремът му напъваше под жилетката.