Частният секретар спокойно си ядеше и пиеше, без съмнение навикнал на тия душове от многоглаголстване, но Дю Роа, когото завистта за постигнатата сполука гризеше, мислеше: „Пустият му глупак! Какви глупци са наистина тия политически мъже!“
И като сравняваше собственото си достойно със значението на тоя дърдорко министър си мислеше: „Ах, ако имах само сто хиляди франка, за да се кандидатирам в моя хубав Руан, за да замеся в тая каша своите славни, хитри и груби нормандци, какъв държавен мъж бих станал при тия недалновидни глупци“.
Г-н Ларош Матьо говори, докато си изпие кафето. След това, като видя, че е късно, звънна да докарат файтона му и, като подаде на журналиста ръка, каза:
— Разбрахте ли ме, драги приятелю?
— Много добре, драги ми министре, разчитайте на мене.
И Дю Роа бавно тръгна към редакцията, за да напише статията си. А в четири часа щеше да се срещне на улица „Цариградска“ с г-жа дьо Марел, с която редовно се виждаше два пъти в седмицата — в понеделник и петък. Но щом влезе в редакцията, дадоха му една телеграма. Г-жа Валтер му съобщаваше:
„Без друго трябва днес да говоря с тебе. Работата е много важна. Чакай ме в два часа на улица «Цариградска». Мога да ти направя голяма услуга.
Твоя приятелка до гроба,
— Дявол да я вземе — изруга той, — каква лепка.
Разстроен, Жорж веднага излезе; беше крайно раздразнен и не можеше да работи.
От шест седмици насам той се мъчеше да прекъсне контактите си с нея, но не можеше да отслаби упоритата й привързаност.
След като тя му се отдаде, налегна я страшно угризение на съвестта и в три последователни срещи тя обсипа Жорж с укори и клетви. Отегчен от тия сцени и вече наситен от тая зряла и склонна към драми жена, той просто се отдалечи от нея с надежда, че с това приключението ще свърши. Но тогава тя лудешки се привърза към него, като се хвърли в тая любов, както някои се хвърлят в реката с камък на врата. Той се остави да бъде неин пленник от слабост, от угода, от непредпазливост и тя го беше затворила в една необуздана и уморителна страст, преследваше го с нежността си.
Тя искаше да се вижда с него всеки ден, викаше го всеки час с телеграми за бързи срещи в ъгъла на някоя улица, в някой магазин, в някоя градина. И повтаряше същите фрази, че го обожава, че го боготвори, после се отдалечаваше от него, като му се кълнеше, че „е много щастлива, че го е видяла“.
Г-жа Валтер излезе съвсем по-друга, отколкото си я представяше: тя се стараеше да го прелъсти с детинска гальовност, със смешни за нейните години любовни детинщини. Останала дотогава строго честна, девствена по сърце, затворена за всяко чувство, неопитала никаква чувственост, тая кротка жена, на която спокойната четиридесет годишна възраст приличаше на бледа есен след студено лято, изведнъж изпита в себе си любов, която приличаше на увехнала пролет, с изобилни дребни, зле поникнали неразпъпили се още цветенца, усети чудновато разцъфтяване на моминска любов, любов закъсняла, гореща и наивна, изразяваща се в непредвидените пориви като у шестнадесетгодишно момиче. Тя му пишеше по десет писма на ден; писма глупави и лудешки, писани с чудноват, поетически и смешен стил, пълен с имена на животни и птици — подобен на индийския стил.
Щом оставаха самички, тя го целуваше и обсипваше с тежки любезности на дебела мома, с кривения на доста дебелите си устни, с подскачания, които разтърсваха под корсажа твърде едрите й гърди.
Най-противно му беше да я слуша да го нарича: „мой плъхо“, „мое куче“, „моя котка“, „мое съкровище“, „моя синя птица“, „мое мило дете“ и да я гледа всеки път да му се отдава чак след разиграване на малка комедийка на детинска срамежливост, малки движения на страх, които тя намираше прелестни, и дребни лудории на лека жена.
Тя питаше:
— Чия е тая уста?
И когато той не отговаряше веднага „моя“, тя дотолкова настояваше, че го правеше да пребледнее от раздразнение. Струваше му се, че тя би трябвало да усеща, че в любовта са нужни такт, сръчност, благоразумение и точност, че, като му се е отдала, тя, като зряла жена, майка на семейство, светска жена, би трябвало да се държи солидно, да бъде въздържано страстна, строга, може би със сълзи, но със сълзи на Дидона, а не със сълзите на Жулиета.
Непрекъснато му повтаряше:
— Колко много те обичам, мое дете! Кажи ми, мое бебенце, обичаш ли ме и ти толкова?
Той не можеше вече да я слуша да казва „мое дете“ или „мое бебенце“. Тогава му идеше да я нарече „моя бабо“.
— Какво безумие направих, че ти се отдадох — казваше му тя. — Но не се кая. Толкова е сладка любовта!