„Толкова е сладка любовта“ — тя произнасяше тези думи като актриса, която играе добродушна жена.
А после тя го дразнеше с несръчността на милванията си. Станала изведнъж чувствена от целувката на тоя хубав момък, който толкова силно бе разпалил кръвта й, тя внасяше в прегръщанията си една неизкусна горещина, смесена с такова сериозно внимание, че на Дю Роа му идваше да се засмее. Това му напомняше за старците, които се опитват да се учат да четат.
И когато тя го притискаше силно в прегръдките си, като го гледаше пламенно с онзи дълбок и ужасен поглед, който имат някои застаряващи жени, величествени в своята последна любов, когато тя го захапваше със своята безмълвна и разтреперана уста, като го притискаше в своята дебела и гореща снага, уморена, но ненаситна, тя се улисваше като някое малко момиче и, за да се покаже наивна, говореше като малко дете:
— Толкова те обичам, мое дете. Толкова те обичам. Обичай и ти малката женица!
Тогава му идваше дивото желание да изругае, да си грабне шапката и да избяга.
В началото се виждаха на улица „Царигадска“, но Дю Роа, който се боеше да не би да се срещнат с г-жа дьо Марел, сега намираше хиляди предлози да отказва тия срещи.
И той се принуди почти всеки ден да ходи в къщата й — кога да закусва, кога да обядва. Тя му стискаше ръката под трапезата, подаваше му устата си зад вратата да я целуне. Но той обичаше да се забавлява със Сюзан, която го развеселяваше със своите лудории. Под нейната външност на кукла се криеше подвижен, хитър, изненадващ, потаен ум, който винаги се представяше за някоя панаирна марионетка. Тя се подиграваше с всичко и с всички уместно и язвително. Жорж провокираше веселостта й, предизвикваше тая ирония и те много добре се разбираха.
— Слушайте, Бел Ами, елате тука, Бел Ами — настояваше тя.
Той веднага оставяше майката и тичаше при дъщерята, която му шепнеше на ухото някоя лоша шега и те се смееха от все сърце.
При това, той беше преситен от любовта на майката, тя вече предизвикваше у него непреодолимо отвращение; той не можеше нито да я гледа, нито да я слуша, нито да мисли за нея без да не го хваща яд…
И той престана да ходи у тях и престана да отговаря на писмата й, и да отстъпва на молбите й.
Най-после тя разбра, че той не я обича вече и ужасно страдаше. Но това я ожесточи и започна да го следи, да го дебне, да го чака във файтон със спуснати завески пред вратата на редакцията, пред вратата на къщата му, по улиците, през които тя се надяваше, че той ще мине.
На Жорж му бе накипяло дотолкова, че му се искаше да я изругае грубо, да я удари, да й каже ясно: „Е, стига вече, дотягате ми“. Но винаги се въздържаше. Заради вестника. И той със студенина, а понякога дори и с груби думи се стараеше да й даде да разбере, че най-сетне трябва да се сложи край на това.
А тя постоянно се стараеше да измисли някоя хитрина, за да го примами на улица „Цариградска“. И той трепереше от страх да не би някой ден двете жени да се срещнат на вратата лице в лице.
Любовта му към г-жа дьо Марел, обратно, се разгаряше още по-силно. Той я наричаше свое „малко детенце“ и тя наистина му харесваше. В техните натури имаше нещо много общо. И той, и тя бяха от породата на авантюристите, от породата на ония светски скитници, които носят души на бохеми.
Те прекараха лятото в очарователна любов, подобно на студенти, които ядат, пият и се веселят, като избягваха да закусват или обядват в „Аржантаил“, „Бужевал“, „Мезон“, „Поаси“, като плаваха цели часове с лодка и събираха цветя покрай брега. Тя обичаше пържените риби от Сена и разни видове ястия, обичаше беседите в кръчмите и виковете на лодкарите. Той пък я повеждаше към някой трамвай от предградията и обикаляха като си приказваха весели работи из парижкото поле, където се намират множество буржоазни летни къщи.
И когато се налагаше да се върне, за да обядва у г-жа Валтер, той изпитваше истинска ненавист към нахалната стара любовница, тъй като едва се бе разделил с прелестната дьо Марел, с която току-що бе изгасил огъня на своята страст.
Когато вече мислеше, че може би се е отървал от патронесата, на която без заобикалки и почти грубо беше изказал решението си да скъса близостта си с нея, той получи в редакцията телеграма, с която го викаше в два часа на улица „Цариградска“.
„Трябва без друго да ти говоря днес — звъняха в ушите му досадните думи. — Работата е много важна, много важна. Чакай ме в два часа на улица «Цариградска». Мога да ти направя голяма услуга. Твоя приятелка до гроб Виржиния“.
„Какво ли иска пак от мене тоя стар бухал? — мислеше си той.