— Ще трябва да те оставя — каза неочаквано той, — защото ще ме чакат в камарата на края на заседанието.
— Ох! Значи трябва вече да се разделим — въздъхна тя.
И като се примири с положението си, каза:
— Върви, драги мой, но утре ще дойдеш на обяд.
И като стана, усети в главата си остра болка, сякаш бяха й уболи кожата с игли. Сърцето й тупаше: тя беше доволна, че поне малко е страдала по негова причина.
— Сбогом! — каза тя.
Той я прегърна със състрадателна усмивка и я целуна студено по очите.
Но тя, обезумяла от това докосване, прошепна:
— Нима трябва вече да се разделим?
И тя с умолителен поглед сочеше съседната стая, чиято врата бе отворена. Той я отстрани от себе си бързо и каза:
— Трябва да бързам, ще стане късно.
Тогава тя му подаде устните си и той едва се докосна до тях.
Тя излезе пред него, като повтаряше:
— Утре, в седем часа.
— Утре, в седем часа — отговори той.
Разделиха се. Тя тръгна надясно, той наляво.
Дю Роа отиде до външния булевард. После стигна до булевард „Малерб“, по който тръгна бавно. Като минаваше пред една сладкарница, той видя захаросани кестени в един стъклен съд и си помисли: „Ще занеса на Клотилда“.
И той купи в една кесия от тия захаросани плодове, които тя до полуда обичаше.
В четири часа той се върна, за да чака младата си любовница.
Тя дойде малко късно, защото мъжът й си беше дошъл за осем дни.
— Можеш ли да дойдеш утре на обяд? — попита тя. — Той много ще се зарадва, като те види.
— Не, ще обядвам у патрона. Имаме да обсъдим цял куп политически и финансови въпроси.
Тя си беше свалила шапката, а сега си махна и корсажа, който много я стягаше. Той посочи книжния пакет на камината, като й каза:
— Донесох и захаросани кестени.
— Какво щастие! Колко си любезен! — извика тя, като изпляска с ръце.
Тя ги взе, хапна си един и рече:
— Колко са сладки! Усещам, че няма да оставя нито един.
После изгледа Жорж с чувствена веселост и прибави:
— Както виждам, ти угаждаш на всичките ми пороци.
Тя бавно ядеше кестените и постоянно поглеждаше в книжното пакетче, сякаш искаше да види дали има още.
— Слушай — каза тя, — седни на креслото, а аз ще седна между краката ти, за да си изям бонбоните. Така ще ми бъде много приятно.
Той се усмихна, седна и я взе между краката си, както държеше преди малко г-жа Валтер.
Тя си повдигаше главата към него, за да му говори и му казваше с пълни уста:
— Знаеш ли, драги мой, аз те сънувах, сънувах, че двамата сме предприели голямо пътуване с една камила. Тя имаше две гърбици. Всеки от нас бе възседнал една гърбица и пътувахме през пустинята. Ние бяхме взели със себе си в една кесия сладкиши и бутилка вино и обядвахме, седнали на гърбиците. Но това ни омръзна, защото не можехме да правим друго нещо; ние бяхме много далеч един от друг и аз исках да сляза.
— И аз исках да сляза — отговори той.
Него го забавляваше тоя сън и се смееше; подканваше я да говори глупости, да дърдори, да разказва всички тия детинщини, всички тия нежни глупости, които разказват влюбените. Тия същите закачки, които му се виждаха мили в устата на г-жа дьо Марел, биха крайно го раздразнили, ако излизаха от устата на г-жа Валтер.
И Клотилда го наричаше „мили мой“, „мое дете“, „мое котенце“, но тия думи му се виждаха приятни и гальовни. Когато преди малко ги произнасяше другата, те го ядосваха, втръсваха му. Защото любовните думи, които са все едни и същи, добиват вкуса на устните, от които излизат.
Но, макар и да се забавляваше с тия лудости, не преставаше да мисли за седемдесетте хиляди франка, които щеше да спечели. И той изведнъж я удари с два пръста по главата и прекъсна дърдоренето й:
— Слушай, мое котенце! Ще те натоваря с една задача, до мъжа ти. Кажи му, от моя страна, да купи утре за десет хиляди франка марокански заем, който се продава по седемдесет и два; и му давам дума, че и три месеца няма да се минат, ще спечели от шестдесет до осемдесет хиляди франка. Но му кажи нищо да не говори за това. Кажи му още, че Танжерският поход е решен и че френската държава ще гарантира мароканския дълг. Но не казвай това на други. Това е държавна тайна, която ти поверявам.