Йордан Радичков
Белег от бълха
Миналия месец в Черказки изтребваха кучета. Всъщност те ги бяха изтребили, но оставаше една малка част, която бесуваше от няколко дни в източната страна на селото. Това бяха бездомници, родени и израснали в горите, скитаха навсякъде, разнасяха болести по стадата, мърсяха, побесняваха и хапеха добитъка.
Селяците ги откриха край реката. Кучетата бесуваха в угарите, носеше се ръмжене, святкаха зъби, вееха се опашки и всичко се бе превърнало в една космата топка, изтощена от тичане, но настръхнала и бясна от любов. Недалеч клечеше плоска мършава кучка и гледаше боя върху разораната земя. Тя бе неподвижна, тази мършава богиня на любовта, и бленуваше.
— Слушайте! — каза Иван Гамаша на селяните. — Ще ги обходим и ще стреляме, както са, в купа. Едно няма да мръдне.
— Добре — казаха другите селяни и се пръснаха да си намерят удобни прикрития.
Те слушаха Иван Гамаша, защото стреляше точно, говореше най-много от всички и имаше на краката си банатски гамаши. Тези гамаши той ги имаше от един градски ловец, кожата им се беше понапукала, но Иван ги мажеше със свинска мас; ако маста не помагаше, то не им и вредеше, а и предпазваше преждилата и куките от ръжда. Един селски му бе обещал да изпрати оръжейно масло за металните работи на гамашите, но не излезе човек и не прати никакво оръжейно масло.
Докато селяните стягаха обръча около бесуващите, подтичвайки зад върбите, Иван поизтри гамашите си и вече се канеше да подсвирне, когато видя на бреги на реката едно остаряло беззъбо куче. То се поспираше, обърнало глава към биещите се, приклякаше, но се изправяше със скимтене и пак тичаше по брега, за да търси брод — страх го бе да преплува мътната и силна вода. Онова от другата страна бе любов и го мамеше, но и реката бе широка и бърза и то се страхуваше да се хвърли в нея. На стареца не му оставаше нищо друго, освен да клекне на сушата и да гледа, но той не можеше да се задържи, защото погледът поражда желание, а желанието го караше да скимти и да подтичва. Най-сетне кучето заби нозете си в пясъка и подскочи, но веднага падна в бездната на водата. Вълните го подхвърлиха нагоре и гонейки се, го скриха в себе си. Иван видя кучето да удря само няколко пъти с лапите, вирнало нагоре муцуна, сетне престана да се съпротивява и върху водата остана само една безжизнена кожа, настръхнала, сякаш беше наелектризирана.
Тогава Гамаша подсвирна и затрещяха изстрели. Чевръстите крака не можаха да спасят кучетата и те останаха в угарите. Селяните не отидоха при тях, защото нямаше какво да гледат освен похабени кучешки кожи, а насядаха на синора да попушат. Един от мъжете каза, че не помни такава хайка в живота си, но Иван Гамаша му каза веднага, че е водил и по-голяма хайка и че такава работа били свършили, щото един градски ловец, тъй както си стоели, си свалил гамашите и му ги поднесъл, макар че гамашите били банатска работа, каквато в България не можеш да намериш, защото самият градски ловец ходил в странство и ги имал оттам. И тютюн за лула му дал гражданинът, но тютюна Иван изпушил и докато го пушил, цялата му къща миришела на тайни работи. Затуй съседите, като му идвали на гости, викали: „А бе при тебе мирише на магии и на някакви тайни работи.“
Ето какъв тютюн бил този!
Най-крайният селянин слушаше, почесваше се и правеше тайно тази работа, да не го видят другите. Но когато се обърна, той видя, че и съседът му също така се почесва, а и съседът на съседа му правеше същото. Тъй като си седяха, селяните се чешеха навсякъде и дори Иван Гамаша почна да помръдва да почуква гамашите си, сякаш нещо отвътре го хапеше.
— Не ви ли хапе, бе? — попита той хайката.
— Хапе ни — казаха мъжете, — но какво ни хапе, един бог знае.
— А бе каква е тази работа! — скочи Иван и започна да се озърта, сякаш туй, дето хапеше, беше около тях.
Другите също наскачаха. Тогава те видяха нещо гъвкаво да плува около тях.
— Боже! — извика Иван. — Това са бълхи!
— Бълхи са — казаха другите селяни.
— Ами откъде толкова много бълхи?
Угарите вряха от бълхи. Те скачаха пъргаво, стремглаво, във всички посоки, търсейки нещо топло и сухо пред себе си. Туй топло и сухо бяха селяните.
— Бягайте! — извика Иван и гамашите му почнаха да се лъскат през угарите.
Мъжете бягаха, спъваха се, псуваха, докато излязоха най-после на ливадите и там се спряха. Иван удряше с длани гамашите си, защото не можеше да се почеше през твърдата кожа, тръскаше палтото си, но нищо не помагаше. Селяните се въртяха като пияни, някои се разсъблякоха, тупаха дрехите си по ливадите или пък ги хвърляха във въздуха.
— Стига сте тупали — каза Иван. — Нищо няма да ни помогне.