Мегън се облегна на стола, отказвайки да го погледне, когато усети настойчивостта да изпълва въздуха. Той заслужаваше истината.
Работеше с нея и това го поставяше в опасност. Трябваше да знае.
— Сложно е — въздъхна най-сетне младата жена.
— Аз съм умен човек — Брейдън сякаш изплю думите. — Сигурен съм, че ще разбера много добре.
Тогава тя го погледна и улови блясък на подозрение в очите му.
— То няма нищо общо с Породите — отговори най-сетне тя, пръстите на едната й ръка трепнаха към лаптопа. — Личен въпрос е, Брейдън.
— Вече не, Мегън. — Той остави чашата си и се наведе напред, опирайки ръцете си на повърхността на масата и се надвеси над нея. — Моите хора умират в тази пустиня. Марк и Ейми напуснаха Убежището и дойдоха направо тук — в един капан, в тази част на пустинята, която ти охраняваш. Претърсването на компютърните им файлове показа, че не са търсили нещо за теб, преди да тръгнат. Дошли са тук, за да те намерят. По някакъв начин от Съвета са научили за това и са изпратили онези Койоти да убият тях и теб, като използват труповете им, за да те привлекат. Защо?
Вината я връхлетя. Мегън скочи от стола си и се изправи право пред него. Стисна ръце, за да не треперят, докато се опитваше да спре влагата в очите си. Не искаше Брейдън да види провала, който беше тя. Неспособността да контролира собствените си способности, отговорността, която носеше за всеки, който се бие рамо до рамо с нея.
— Отговори ми, Мегън. — Брейдън я хвана отново, този път хватката му върху горната част на ръката й бе по-здрава, за да гарантира, че тя няма да отиде никъде. И все пак, не я стискаше толкова силно, внимавайки да не й оставя белези.
Петте години в Академията бяха като пет години в ада. Мегън се бе отличила, защото напрегнатата работа изискваше пълна концентрация. По време на обучението тя бе постигнала известно облекчение от стреса, страховете и често непостоянните личности, които се бяха събрали на едно място. Това я бе изумило — броя на новобранците, които бяха там просто за да дадат воля на насилието, бушуващо в тях.
— Кажи ми защо се криеш? Какво видя, Мегън? Защо трепериш в тази проклета пустиня като дете, което се страхува от тъмното?
— Защото се страхувам от тъмното — каза яростно тя. Контролът й се пречупи. Сълзи изпълниха очите й, докато се взираше в Брейдън — трепереща, ужасена, че той може да се окаже прав. Че вероятно е видяла нещо, почувствала или усетила нещо, за което не е разбрала. По-лошо, че не е обърнала внимание на нещо, което е причинило тези смъртни случаи, че по някакъв начин е могла да предотврати насилието.
— Пусни ме! — Тя се измъкна от хватката му, отказвайки да срещне погледа му, като му обърна гръб и изтри сълзата, която се изплъзна от контрола й и капна от очите й. — Аз съм емпат, Брейдън. — Мегън се бореше с болката, извираща вътре в нея, мечтите, от които бе бягала в лицето на реалността. — Крия се в тази шибана пустиня, защото е спокойно. Защото няма никой около мен на километри разстояние — никакви емоции, никакви страхове или ярост, които да пронизват проклетото ми съзнание. Защото тук мога да работя. — Гърлото й се стегна при това признание.
Мегън прокара пръсти през косата си, стискайки кичурите, докато се бореше за контрол на фона на хаотичните емоции, които сега бушуваха вътре в нея. Това бяха нейни емоции, нейни страхове, и бяха точно толкова омаломощаващи, колкото и таланта, който й позволяваше да чувства емоциите на останалите.
— Емпат? — сега гласът на Брейдън беше замислен, гневът отпреди миг, бе изчезнал.
— Не мога да понасям тълпите, това е. Мога да работя само тук, в града, в който съм живяла през целия си живот. Преди теб никога не съм била близо до друго човешко същество, което да изтърпя повече от няколко часа в даден момент. — Мегън се обърна отново към него, собственият й гняв стягаше тялото й, докато се бореше с демоните, срещу които знаеше, че никога няма да спечели. — Бях в късните си тийнейджърски години преди способността да започне да се разгръща. Не можех да го скрия. Повечето емпати се развиват по-рано, в момент, когато е възможно мозъците им да създадат необходимите щитове, които да ги защитават. При мен не се получи по този начин. Аз съм безпомощна срещу прилива от емоции и скрито насилие, което повечето хора носят в себе си. Не мога да се защитя от това. Мислех, че мога да го направя в Академията. — Младата жена поклати глава уморено, вината я разяждаше. — Това бе моята мечта и аз бях решена да я осъществя, докато едва не станах причина за смъртта на моя инструктор по време на последното ни учение. След това… — тя пое дъх остро и обви ръце около тялото си, докато се бореше с болката. — След това, просто се прибрах вкъщи. Ланс ми даде работа в шерифския отдел и аз се опитах да се задоволя с нея.