Мегън се извърна от Брейдън, не искаше да рискува да погледне в очите му, където може би щеше да види осъждането, което винаги бе смятала, че заслужава.
— Тогава защо се присъедини към Полицейската академия? — попита той тихо.
— Защото бях глупачка. — Смехът й бе изпълнен с горчивина. — Бях упорита, толкова упорита и прекалено млада, за да разбера в какво се забърквам. Това беше мечтата ми и в егоизма си, бях решена да я осъществя. Моите бариери са достатъчно силни да ме предпазят, ако другите са внимателни да смекчат емоциите си, което приятелите и семейството ми винаги са правили. Реалният свят… — Мегън издиша тежко, като прокара пръсти през косата си, чувствайки отново вината, която никога не забрави. — Разбрах колко съм зле подготвена в действителност.
— Но с мен не е така, нали? — Младата жена го усети да се приближава. — Защо?
— Проклета да съм ако знам. — Тя се обърна и остана изненадана да открие гърдите му на не повече от няколко сантиметра от себе си. Господи, как искаше да се облегне на него. — Има едно спокойствие около теб, някаква естествена бариера, която, ако съм достатъчно близо, мога да притегля. — Мегън поклати глава объркано.
Брейдън мълчеше и я наблюдаваше напрегнато. Очите му потъмняха до цвета на старо злато и започнаха да блестят от топлина.
— Не ме е страх — изрече тя. Горчивината, която живееше вътре в нея се надигаше като демон, стремящ се да я унищожи. — Искам да живея. Искам да се боря и искам да ритам задници толкова, колкото и всеки, когото познавам. Мечтаех да бъда част от екипите, които спасяваха Породите, но трябваше да се откажа от програмата, когато започнаха да избират новобранци за изпълнение на мисията. Можех да работя навсякъде, където и да е. Но аз съм заплаха не само за себе си, но и за всеки, който работи заедно с мен. Не мога да поема този риск.
— Мегън, не можеш вечно да живееш по този начин. — Когато я докосна, тя трепна.
Въпреки нежността на ръцете му, меката дрезгавина в гласа му, тя изпитваше чувството на провал вътре в себе си. Беше се провалила и сега проваляше и него.
— Нямам избор. — Мегън поклати глава и се опита да се отдръпне от него, да постави някакво разстояние помежду им.
Нима не знаеше какво й причинява докосването му? Как я караше да копнее? Той можеше да я докосне без тя да вижда смъртта, част от която бе той, без да усеща жестокостта на неговото минало или буйния гняв, който знаеше, че той изпитва към Койотите. Чувстваше топлината на тялото му, топлината на загрубелите му ръце, усещаше желанието, което бе и нейно, и това я ужасяваше. Защото знаеше, че след като той си отиде, никога няма да има това отново.
— Всички ние имаме избор. — Мрачният баритон беше като ласка. Ръката му се отпусна на ханша й, задържайки я всеки път, когато Мегън се опитваше да се отдалечи от него. — Стой неподвижно, Мегън. Ти каза, че си спокойна, когато съм наблизо. Че моите емоции не те пронизват, че не ти носят болка. Защо?
— Не знам. — Дланите й лежаха върху гърдите му и Мегън знаеше, че трябва да го отблъсне. Но не можеше.
Той я стопляше, отнемаше студа и го заменяше с топлина.
— И нямам нужда да бъда разглезена от теб. Мислиш ли, че искам да свиквам с това, Брейдън? Че ще си позволя да използвам защитите на някой друг за себе си? — Ръцете й се свиха в юмруци при тази мисъл, докато тя се насилваше да се отблъсне от него, да се отдръпне от убежището, което той й осигуряваше. — Господи, не се нуждая от твоята защита повече, отколкото от тази на семейството си.
— Това, от което се нуждаеш, е да бъдеш напляскана по дупето, задето се опитваш да се бориш с всичко това сама — изръмжа Брейдън. Разочарованието в гласа му бе очевидно.
— Продължавай да ме заплашваш, че ще ме напляскаш, Брейдън, и ще те накарам да съжаляваш. — Очите й се присвиха към него. Това беше втората заплаха.
— Или аз ще те накарам да му се насладиш — отсече мъжът в отговор. — Има естествени бариери, които да те пазят от това, Мегън. Защо не си ги намерила?
— Мислиш, че не съм търсила? Защо мъжете винаги смятат, че намирането на нещо е толкова просто? Имам цяла библиотека с книги за самопомощ, Брейдън. Гледала съм всеки документален филм и съм опитвала всеки шибан „ин и ян“ трик, който е възможен. Не вършат работа.