— Достатъчно! — Тя започна да се бори. Юмруците й притиснаха гърдите му, когато ръката му се плъзна към бедрото й и пръстите му се приближиха прекалено много до пламналия център на тялото й. Господи, жадуваше за докосването му. Копнееше за него от дни. И сега беше толкова близо, удовлетворението — също — можеше да го усети. Вкусът на канела и кафява захар. На индийско орехче и мъжка възбуда. Чиста мъжка възбуда.
— Достатъчно? — изсумтя Брейдън, дрезгавото ръмжене в гласа му изпрати тръпки по тялото й. Животинският звук сякаш отекна около нея.
— Това няма да реши нищо. — Мегън се откъсна от хватката му, осъзнавайки много добре, че й го бе позволил, и че това няма нищо общо с нейната сила, която вече я бе напуснала напълно. Дори проклетите й колене още трепереха.
— Ще реши много неща. — Клепачите му бяха натежали, а изражението му бе властно и похотливо. — Ти си моя, Мегън. Знаеш го толкова добре, колкото и аз. И ти го усети още в самото начало. Знаеш го.
Мегън надигна глава, докато се бореше с желанието, пулсиращо силно във вените й. Беше примесено с ярост. Не го беше молила да прави това. Не го бе молила да се намесва в живота й, да се опитва да я използва. А той се опитваше да я използва.
Проклятие, беше толкова настойчив, желанията му щяха да я погубят. Беше виждала унищожението преди години, в кошмарите си.
— Престани. Не мога да го направя.
Брейдън вдигна вежди. Мегън усети как зъбите й скърцат, когато гневът нарасна, нагорещи се и натежа във вените й — примесен със страстта, той създаде един водовъртеж от топлина, който избухна в центъра на тялото й.
Желанието не беше чак толкова лошо. Всъщност харесваше тази част, бе достатъчно честна, за да си го признае. Но властността на Брейдън и увереността му, че знае всичко, щяха бързо да опънат нервите й.
Мъжът поклати бавно глава, като скръсти ръце на гърдите си и огледа стаята.
— Защо? За да можеш да продължиш да се криеш ли? Какво е толкова страшно в това да знаеш истината?
— Истината? — Тя прокара пръсти през косата си. Горчивината бликна в нея. — И как да знам кое е истината, Брейдън? Аз не я усещам, усещам това, което чувстват другите в момента. Това не означава непременно, че то е истина.
Още една болезнена част от знанието, на която я бе научило проклятието.
— В този случай може да ти донесе истината — посочи той тихо. — Съветът те иска мъртва, Мегън, и няма да спрат, докато не го постигнат. Освен ако ти не ги спреш първа. Ще умреш ли заради тях?
Ще умреш ли заради тях? Тя не искаше да умира. Искаше да живее. Искаше да се бори, да познае приключения, живота. Любовта. Искаше всички тези неща, за които бе мечтала като дете. Преди да започне да чувства останките от разбити животи и разбити мечти. Преди да осъзнае опасността, в която може да се превърне за всеки, с когото работи, за всички около себе си.
— Ти не знаеш това. — Тя поклати глава яростно.
— Не можеш да бъдеш сигурна.
Смехът му бе белязан от знание, мрачно и брутално. Изражението му бе гримаса на свирепа, безмилостна истина.
Разбира се, че можеха да я убият. Той бе доказателство, че могат и че биха се намесили по начини, които природата никога не бе очаквала.
— Аз мога. — Брейдън наклони глава, докато я наблюдаваше. — Знаеш, че е вярно. Знаеш го, Мегън — също толкова добре, колкото и аз.
Младата жена трепна при думите. Новините все още бяха пълни с истории за нови ужаси, открити в лабораториите за Породи и намерените доклади. Експерименти, толкова страшни, толкова демонични, че дори сега, години след излизането пред обществото на първата Порода, светът можеше само да гледа шокирано.
— Ейми прекара една година извън лабораториите — напомни й Брейдън. — Ако беше чела файловете, които бяха конфискувани, когато лабораторията падна, щеше да знаеш, че преди спасяването си, тя е била една играчка. Не е била силна, нито ефективна, така че е била предадена на дресьорите и пазачите за тяхно удоволствие.
— Спри! — Мегън не искаше да слуша това.
— Те са я изнасилвали. Ден след ден, нощ след нощ. Оставяли са я да бяга, оставяли са я да се бори и са се смели на слабостта й, докато са я изнасилвали. Отново и отново, Мегън. Защото тя не беше човек. Беше създание. Играчка. Без стойност.
Мегън искаше да запуши ушите си, да блокира останките от спомените, приглушените писъци, които бе чула, докато стоеше до джипа. Знание. Бе успяла да го блокира за малък период от време, докато бе там. Беше поддържала внимателно дистанцията, не бе докосвала телата или автомобила. Бе отказала да отвори достатъчно сетивата си, за да усети болката, крещяща от тялото на Ейми. Но голяма част от нея се бе проникнала през бариерата и се бе блъснала в нея, така че Мегън знаеше за предателството.