— О, да, тъкмо смятах да хукна навън и да свикам пресконференция — сопна се тя. — Задръж си заповедите, г-н Уайът, не съм в настроение за тях.
Очите му се присвиха.
— За жена, чиито способности я карат да се страхува да се присъедини към реалния свят, можеш да бъдеш доста конфликтна, г-це Фийлдс. — Нямаше нищо добро в стегнатата усмивка, която изви тънките му устни.
— Достатъчно, Джонас. — Гласът на Брейдън беше силно ръмжащ, когато промени позата си на срещуположната стена и се изправи. Стегнатото му тяло издаваше напрежение.
Той не я искаше, тогава защо протестираше, когато друг човек се осмеляваше да й говори остро? Защо реагираше на всичко, отнасящо се до нея?
— Да съм молила за помощта ти? — озъби се Мегън, преди Джонас да успее да отговори, като не обърна внимание на смръщването на Брейдън, което сви веждите му и накара златистите му очи да заблестят предупредително.
— Не се налага да молиш — изръмжа Породата, сякаш имаше права върху нея. Сякаш вече тя бе негова отговорност.
— О, да, точно така. — Жената сбърчи нос саркастично. — Сега си моята голяма лоша половинка. — Тя потръпна преувеличено. — Би трябвало да съм благодарна, или нещо такова, нали?
— Нещо такова — промърмори той, наблюдавайки я внимателно.
— Да, особено като се има предвид колко ентусиазиран беше, когато г-н Уайът ни просвети за тайната на великата целувка, която даряваш. Боже, може би трябва да бутилираме това нещо, Брейдън. То ще се продава по-добре от пластмасовите зъби на Порода.
Мегън осъзнаваше, че Джонас наблюдава конфронтацията с подчертан интерес. Ако не го бе намразила от пръв поглед, сега със сигурност щеше. Като добавим и гнева, който нарастваше вътре в нея, това изобщо не помагаше на отношението й към него.
— Твоята половинка има бърза уста, Брейдън — изкоментира Джонас спокойно. — Трябва да поработиш върху възпитанието й.
— Да, защо да не го направя заради теб — изсумтя другият мъж, докато наблюдаваше внимателно жената.
— Извинете, момчета, но аз все още съм в стаята. — Тя махна с ръка, докато говореше. — Тази малка жена няма нужда да говори повече. Онова разгонване, или както там искате го наричайте, не ме вълнува ни най-малко.
Двамата мъже едновременно се намръщиха към нея. Това щеше да бъде сладко, ако не беше толкова ядосана.
— Знаете ли, мисля, че вече получих достатъчно основна информация. — Тя се усмихна стегнато. — Той ме иска, защото хормоните му са полудели. Много важно! Природата е гадна, нали? — Усмивката й стана по-широка, докато потискаше болката си. — Е, ще ти кажа нещо, г-н директор по Делата на Породите. Просто натовари малкото си златно момче обратно на един от онези луксозни малки хеликоптери, с които чух, че летите наоколо и го закарай обратно в хубавото ви безопасно Убежище, и виж дали не можеш да го излекуваш. Аз ще се справя сама. Както винаги съм го правила.
Беше бясна. Тя не беше някакъв дяволски магнит за хормони и изобщо не я бе грижа за това дали Брейдън харесва ефектите на някаква си химична реакция, особено когато вината бе негова, така или иначе. Не го бе молила да се забърква в живота й, и проклета да бъде, ако го помоли да продължи да бъде част от него.
— Както винаги си правила? — каза остро Брейдън, гласът му беше разпален. — Да се криеш. Не се ли умори от криене, Мегън?
— Всъщност, мисля, че да. — Младата жена пое дълбоко дъх, обръщайки се към двамата мъже, вдигна брадичка и ги погледна. — Но има едно нещо, на което ти ме научи, Брейдън. Твоят малък щит е наистина удобен. Имах достатъчно време, и съм сигурна, че мога да го възпроизведа. Не представлявам нищо, ако не мога да се приспособя, когато се налага. И мога да го направя без теб.
Брейдън се вторачи в нея, като скръсти ръце на гърдите си, а очите му се присвиха бавно и в тях прочете лека хищническа пресметливост.
— Не ме предизвиквай, любима — предупреди я тихо.
— Да те предизвиквам? — Мегън поклати глава, запазвайки леката, саркастична усмивка, която бе възприела. — Не те предизвиквам, любими. Казвам ти. Нямах нужда от теб преди да започнеш с това смрадливо, хормонално нещо, и със сигурност нямам нужда и сега.
— Може ли да отбележа, че разгонването е по-силно при жените, отколкото при мъжете — обади се в този момент Джонас, гласът му бе странно любезен. — Може би ще искаш да преосмислиш това.
— Да съм те питала за мнението ти? — Тя се обърна и се засили към вратата. — Ако двамата ме извините, ще видя дали мога да поправя някои от щетите, които нелепият ви хумор причини в този офис. — Хвана дръжката на вратата и се обърна, за да се намръщи към Джонас. — Един прекрасен ден, някой ще изиграе тази игра по-добре от теб, г-н Уайът. И когато това стане, искам място на първия ред.