Изследванията. Същите тези, срещу които подозираше, че Мегън ще се бори като бясна дива котка.
— Би трябвало да науча нещо скоро. — Брейдън кимна, преди да се отправи към вратата.
Когато излезе в коридора, ясно чу последния предупредителен коментар на Джонас към шерифа:
— Скоро ще си поговорим отново, Джейкъбс. Много скоро.
И Брейдън се зачуди какво точно крие в ръкава си сега директорът по Делата на Породите.
Десета глава
Около час по-късно, Мегън премина през къщата и тръгна нагоре по стълбите, когато чу задната врата да се отваря.
Знаеше, че Брейдън ще се появи скоро. Също така знаеше, че в крайна сметка ще й се наложи да се изправи пред него. Но не още. Не можеше да се насили да остане и да посрещне отхвърлянето, което бе усетила в офиса на Ланс. Да види в очите му гнева, който се надига у него при мисълта, че двамата са свързани помежду си по начин, който тя никога не би могла да си представи.
Беше си тръгнала от офиса без него, беше се измъкнала от сградата като крадец и бе побягнала към автомобила си. Не очакваше да бъде посрещната от лъскавия черен хеликоптер, с който бе пристигнал Джонас, или пък да види Брейдън, който я чака облегнат на стената на къщата.
Разгонване. Адреналинът нахлу във вените й при тази мисъл и накара сърцето й да запрепуска, а утробата й, за нещастие, да се свие. Каквото и да бе това, то я обвързваше с него. Беше го почувствала в мига, в който се срещнаха. Аурата, която я обкръжаваше и успокояваше. Възбудата, която я измъчваше. Целувката, която я остави слаба и гладна за неговия вкус. Канела и кафява захар.
Почти можеше да го усети по устите си, по езика си. Жадуваше за него, копнееше откакто Брейдън я бе целунал миналата нощ.
Топлината, която изпълваше слабините й, я подлудяваше. Мегън стисна бедра, решена да устои на тази специфична нужда. Никога не се бе търкулвала в леглото с някой мъж просто така и проклета да бъде, ако започне с тази Порода.
Поне не точно в този миг.
Мегън затръшна вратата на спалнята си и се отправи към широкия прозорец в края, до леглото. Изтри сълзите, които мокреха лицето й. Шофирането от офиса на шерифа до дома я бе оставило сама за достатъчно дълго време, за да изгуби контрол над емоциите си. Знаеше, че трябва да бъде по-силна отколкото бе. Но болеше. За първи път, откакто талантите й се бяха проявили, тя бе в състояние да стои толкова близо до някой мъж. Усещаше ръцете му около себе си и бе усетила само топлината и силата му, не кошмарите или страховете. Беше започнала да се надява, че това означава нещо.
Колко глупаво. Цинична, уморена въздишка съпроводи тази мисъл. Трябваше да знае по-добре. В живота нищо не бе толкова лесно. И сега бе обвързана с един мъж, който отхвърляше връзката, която бе почувствала да нараства между тях. Тя си имаше име. Разгонване. Не беше естествена, или поне така твърдеше Джонас, но сърцето й бе на друго мнение. А ударът, който отказът на Брейдън нанесе върху емоциите й, бе раздробил контрола й.
Младата жена трепна, когато вратата се отвори, а дъхът й секна и още една сълза се отрони от окото й, когато го усети да влиза в стаята.
— Мегън — гласът му бе мек и изпълнен със съжаление, — знам какво почувства в офиса. Не беше срещу теб. Не отхвърлях теб. Трябва да разбереш това.
Мегън мразеше факта, че е разкрила болката си, че е показала колко много я е засегнало едно усещане. Колко се е надявала чувствата, нарастващи между тях, да са нещо повече от просто страст. За нея бяха, и това я нараняваше най-много — като знае, че за него не са.
— Няма значение, Брейдън. — Тя се опита да преглътне болката, заседнала в гърлото й, като продължаваше да стои с гръб към него, скривайки сълзите си. — Разбирам.
Нейният живот бе една битка, ден за ден. Защо той би искал или би се нуждал от някого, който не е способен да води собствените си битки. А какво остава, да очаква да застане до него в борбата му?
— Наистина ли, Мегън? Аз не мисля, че разбираш. Но и това ще стане. Много скоро.
— Престани — гласът й се пречупи и тя поклати глава.
Усещаше го как приближава, можеше да зърне отражението му в стъклото на прозореца.
— Моля те, Брейдън, имам нужда от време… — Раменете й се разтресоха, докато се бореше с риданията, надигащи се в гърдите й. — Съжалявам. Моля те…
— За да можеш да продължиш да се криеш? — тонът му опъна вече обтегнатите й нерви.
— Да! — Тя се обърна и го погледна с поглед, изпълнен със смесица от гняв и болка. — За да мога да се скрия. За да не се налага да понасям толкова много болка.