И в този момент Брейдън почти съжали, че не се намира в едно от тях.
Можеше да чуе Мегън в кухнята, мърмореща на себе си, докато преглеждаше файловете. Отново. Лаптопът стоеше на кухненската маса, базата данни на Породите и наличната информация бяха достъпни за нея. Вече нямаше начин да я държи далеч от това. Като негова половинка тя трябваше да се адаптира, да се научи как да живее често насилствения, рядко безопасен, живот, който те водеха.
Неговата половинка. Тялото му със сигурност приветстваше този факт. Споменът за удоволствието и шокът от шипа, излязъл от пениса му миналата нощ, все още го караха да иска да разбере. Да приеме.
Брейдън прокара неспокойно пръсти през косата си, опитвайки се да не обръща внимание на туптенето на ерекцията му под плата на дънките. Тя отказваше да спадне. И проклет да бъде, ако отново вземе Мегън, без да я попита. Нямаше никакъв признак, че не е отвратена от онова, което се бе случило миналата нощ.
Не че бе изглеждала отвратена. Но, за да бъдем честни, не можеше да се вярва много на една жена на ръба на безсъзнанието. Тя се бе предала на изтощението няколко минути по-късно, тялото й се бе отпуснало в ръцете му, въпреки че стегнатата й топлина го държеше в плен вътре в нея.
— Брейдън, какво по дяволите, е A Force? — извика Мегън с чувство на безсилие. — Наистина ти трябва справочник тук.
Породата трепна при въпроса. Той беше част от тях.
— Наемници, Мегън — запази гласа си спокоен, прикривайки раздразнението си.
Въздухът се изпълни с тишина, която накара устните му да се извият в многозначителна подигравателна гримаса. Брейдън се обърна и погледна през отворената врата, след което тръгна обратно към къщата и затвори за по-сигурно. Мегън се взираше в монитора, ръцете й бяха разположени грациозно върху клавиатурата, докато преминаваше през умалените снимки и дадените статистики.
— Четиринадесет с кръст, и трима с изгубени точки — изброи тя. — Какво означава това?
— Четиринадесет убити, трима от тях невинни, които не успях да спася. — Той вече не се измъчваше за тези трима, които не бе успял да отстрани от огневата линия.
— Трима? — Гласът й бе дрезгав, несигурен. И кой, по дяволите, можеше да я обвинява? Това не бе точно мечтата на една жена за вечно щастие.
— Трима — кимна Брейдън, като се запъти към кафеварката. — Докладите са там, Мегън. Ако имаш въпроси, прочети ги.
Може би фактът от това кой е той, щеше да я отвлече от това какво е той.
Брейдън се стараеше да държи сетивата си отворени, за да улови всяка следа от осъждане, която можеше да дойде от Мегън. Не усети никаква. Долови объркване, гняв, но не и обвинение. Накрая се обърна към нея и я погледна любопитно.
Емоциите бяха толкова лесни за разчитане по лицето й, колкото и по въздуха около нея. На Койотите щеше да им бъде лесно да разберат дали тя е заловена в ситуация, която изисква от нея да скрие не само физическата си същност, но също така и психическата. Животинските сетива при Породите бяха остри като бръснач. Долавянето на емоции бе почти толкова лесно, колкото използването на обонянието, за да ги води. Как бе успяла да ги изненада онзи ден, когато бяха нападнали дома й, Брейдън нямаше представа. Тя бе объркана, възбудена и наранена. Изненадващо, сякаш я болеше за него, а не заради него.
— Докладите не си ги писал ти. — Очите й се движеха по страницата, когато кликна върху детайлите.
Брейдън наклони глава, докато я гледаше напрегнато.
— Откъде знаеш?
Младата жена сви рамене.
— Не мога да кажа. Прекалено е описателен. Прекалено много набляга на факта, че не си ги убил достатъчно зверски.
Мегън вдигна очи, сините й ириси потъмняха от болка.
Устните му се свиха при последните й думи. Неговият Дресьор бе писал докладите и Брейдън знаеше, че във всеки от тях се набляга на това, че очевидното му милосърдие е било забелязано. Щеше да бъде зачеркнат рано или късно и го знаеше, просто защото не можеше да се насили да изпита удовлетворение от убиването.