— Съжалявам за смъртта им, не за действията си — увери я той. — Направих това, което трябваше, за да защитя останалите. Да защитя себе си. Онези от нас, които оцеляха, осъзнаха преждевременно, че за да запазим живота си, трябва да сме по-умни от тези, които ни създадоха и се опитваха да ни обучават.
— А тримата невинни? — Брейдън видя как тя преглътна тежко, съзря състрадание в погледа й. Това го успокои, дори когато знаеше, че не го заслужава, заради тези смъртни случаи.
— Единият е учен, който се опита да се откъсне от Съвета. Избяга с едно новородено бебе Порода и се помъчи да стигне до някои от медиите. Беше убит, а детето никога не се откри. Другите са агент на Интерпол, който разследваше един от европейските учени и неговата свръзка и малкият син на един от членовете на Съвета.
Брейдън запази гласа си спокоен, а държането — сдържано. Бе направил онова, което е трябвало в битката за оцеляване.
— Ако не ги бях убил, ако не бях изпълнил заповедта, щяха да умрат други. Ако една Порода се провали, най-близкият му другар в котилото също умира. Ако не се върне, тогава всяка Порода в неговата лаборатория бива убита и се прекратява дейността й.
Брейдън стисна челюстта си, когато си спомни оковите на лоялността и битката за оцеляване, които ги бяха свързвали по онова време.
— Лоялност — прошепна Мегън.
Брейдън наклони глава бавно.
— Глупаво може би, но голяма част от нас бяха родени с чувство на привързаност, на лоялност към онези, които бяха в котилото. Нямаше как да се прекъсне тази връзка.
— Ти опита ли? — Той видя блясъка на сълзи в очите й и сърцето му се сви от емоциите, които достигнаха до него. Нямаше съжаление, но имаше болка. За него. За онези, които се бе борил да защити.
— Опитах — кимна мъжът бавно. — При всяка мисия имах готов план, можех да избягам. Бих могъл да намеря безопасно място за себе си. — Той направи гримаса при тази мисъл. — Другите нямаше да умрат лесно и аз го знаех. Не можех да стана причина за това. Моята собствена смърт би била за предпочитане. Докато бяхме живи, винаги имаше шанс да оцелеем, да намерим начин да спасим и останалите.
— Мислех, че Съветът не гледа с добро око на лоялността и приятелските отношения между Породите. — Брейдън усещаше, че тя иска да й обясни, да разбере.
— Наказваха ни жестоко заради това. — Той мушна ръце в джобовете на дънките си и се облегна на стената, извивайки устни подигравателно. — Ние бяхме създадени да убиваме, да се наслаждаваме на кръвта, която бихме могли да пролеем. Бяхме войници за еднократна употреба, техни роботи, ако щеш. Животни, които могат да се преструват на хора и могат да нападат със смъртоносна сила. Не бяхме създадени да изпитваме лоялност, но учените и дресьорите знаеха, че тя съществува. Нямаше начин да я прикрием напълно.
В очите на Мегън проблеснаха сълзи, преди да се извърне от него. Съчувствието, което видя там, накара сърцето му да се свие. Тя се опитваше да бъде силна, да се справя сама в продължение на толкова много години. Но сега Брейдън можеше да я почувства, как се протяга към него — една топлина, която се вля в душата му и облекчи мрачната студенина на спомените му.
Мегън се премести от масата бързо, натисна бутона за изключване на лаптопа, за да затвори страниците, които бе отворила. Лицето й бе бледо, а тялото й стегнато от напрежение.
— Бягството от това няма да помогне, Мегън. Знаеш, че животът ни не е бил щастлив — посочи Брейдън спокойно, макар че му се искаше да удари нещо, каквото и да е. За предпочитане компютъра, който съдържаше уличаващата информация.
Болеше го заради нея. Заради самия него. Помисли си, колко ли е ужасяващо да си обвързан с човек, за когото знаеш, че може да те убие с един удар. Да знаеш, че може да се взира в очите ти, да ти шепне за това, за което най-много мечтаеш, и да те убие секунда по-късно. Но тази информация трябваше бъде научена. Мегън трябваше да познава тайните му. Тя бе неговата половинка. И той отказваше да крие каквото и да било от нея.
Въздухът се сгъсти от напрежение, страх и болка се въртяха около него. Не в него, естествените му щитове бяха прекалено силни за това. Но той ги усещаше, знаеше за какво са.
Мегън се обърна бавно към него.
— Мислиш ли, че те обвинявам за нещо от това? — сопна се тя, като щракна с пръсти към лаптопа. — Че някога ще реша, че си направил друго, освен онова, което е трябвало? — Устите й се извиха в горчива усмивка. — Ти може да си дяволски арогантен, Брейдън, но не си убиец.