Да я подлага на опасност, бе нещо, което никак не му харесваше. Знаеше за проблемите, пред които щеше да се изправи тя, докато се учи да изгражда щитовете, от които се нуждаеше. Болката, която щеше понесе, когато разтвори себе си за емоциите, които изпълват този проклет каньон.
Мегън не бе Порода, нямаше естествени, инстинктивни блокове, които да защитават съзнанието й от ужаса, пред който щеше да се изправи.
Като му позволи да влезе, тя щеше да го изпита по същия начин, по който Марк и Ейми го бяха изпитали. Щеше да познае болката им, ужаса им, смъртта им. И с малко късмет, тайната защо са предприели това фатално пътуване до Броукен Бът, за да я търсят, щеше да бъде разкрита.
— Свободата ще бъде хубаво нещо — гласът й звучеше замислено и предпазливо, когато отговори на предишния му коментар. — Би било много хубаво.
Онова, което не каза, Брейдън сам успя да усети. Свободата беше приключение. Това бе като да се даде шанс на душата на воина да се бори, да остави своя отпечатък върху света, точно както е копнеел да направи. Мегън нямаше друг избор, освен да се бори. Ако оцелееха след тази мисия, щеше да се нуждае от допълнително обучение. Той беше убиец. Не залавяше учените и Дресьорите, които бяха работили за Съвета. Що се отнася до него, нямаше изкупление за покварата, която ги изпълваше. Те бяха болни животни. И като такива създания на природата, единственото спокойствие за света, щеше да бъде намерено в тяхната смърт.
Брейдън раздвижи рамене, усещайки белезите, кръстосващи гърба му, които никога нямаше да позволи Мегън да види. Камшиците, използвани в тренировъчните центрове и лабораториите, бяха създадени да осакатяват, да убиват по най-болезнени начини. Беше научил преждевременно да избягва наказанията на всяка цена. Но го бе научил по болезнения начин.
— Ще карам бавно — обеща той въпреки, че инстинктът му казваше, че не бива да го прави. — Можем да наблюдаваме каньона отгоре и да видим какво ще успееш да усетиш оттам.
— Твърде далеч е — каза Мегън неохотно. — Карам през каньона по време на патрул, докато търся следи от гуми или усещания от предишно движение. Не мога да направя това от разстояние, ще трябва да вляза в каньона. Обикновено, GPS-а засича признаци на живот, но нещо го заглуши в дерето, така че се колебая да му се доверя сега.
— Да, забелязах това. Райдъра не ги засече изобщо. Но заглушителите бяха изчезнали, когато екипът мина през каньона.
— Освен ако не е бил използван от друго място. Не изпуснахме ли един от Койотите? — Мегън се обърна и го погледна намръщено.
— Изпуснахме един — кимна Брейдън, сигурен, че е имало и трети Койот. — Ето защо този път няма да разчитаме на GPS-а. Ще използваме това, което Бог ни е дал, за да оцелеем, Мегън. — Не можеше да я остави да направи друго. — Нямаме избор. Сега ще разберем защо те искат и какво са правили моите хора тук. И след това, ще ги отстраним.
Петнадесета глава
За да стигнат до каньона, поеха по по-обиколния маршрут, пътят на който бе значително по-дълъг, но както бе казала Мегън, докато се движеха по обраслия със зеленина терен, във въздуха не се вдигаха облаци прах, а същевременно с това хълмовете заглушаваха звука на двигателя, и така можеха да се доближат безшумно до крайната си цел.
Теренът не бе от най-лесните и Брейдън бе убеден, че само Райдъра или пистов мотоциклет биха могли да го преминат благополучно. Райдъра пресече няколко потока, преди да стигне до мястото, за което той бе сигурен, че никое превозно средство не би могло да премине.
Малко преди пладне влязоха в една затънтена горичка. Брейдън изключи двигателя и слезе от автомобила. Ръбът на каньона беше точно пред тях.
Той взе бинокъла от задната седалка и започна да разучава района, докато Мегън се оглеждаше нервно.
Брейдън усещаше как младата жена се бори да свали щитовете, които бяха неразделна част от нея, и да претърси района за скрити врагове.
— Какво усещаш? — Породата внимателно разглеждаше каньона през бинокъла си, топлинното сканиране не можеше да бъде блокирано. Имаше изобилие от диви животни, но досега нито едно от тях не бе на два крака.
— Страх — гласът й бе равен, напрегнат.
— Колко е силен? — Господи, мразеше това. Долавяше колебанието й, инстинктивното отхвърляне на емоциите, опитващи се да я връхлетят.