— Вероятно долавям собствения си страх — отговори тя примирено. — Бих предпочела да се изправя пред Койотите и куршуми, отколкото да опитвам това.
— Да се приближим. Не засичам никакви скрити признаци на живот. Ако са тук, значи са долу.
Койотите нямаше да очакват да пристигнат отгоре. Щяха да очакват от тях да поемат по същия път към каньона, по който Мегън бе тръгнала първия път, когато патрулираше.
— Отгоре можем да влезем в каньона от няколко различни посоки. — Младата жена умишлено се стараеше да говори тихо, докато малко по малко се принуждаваше да свали психичните блокади, които притежаваше.
Не й беше лесно. Брейдън усещаше борбата, която води, за да ги спусне и да позволи на чувствителния си мозък да поеме емоциите, изтичащи от каньона под тях. А те бяха там, той ги долавяше, точно както можеше да долови присъствието на Койотите.
— Засега ще останем горе. — Двамата се приведоха, за да преминат през заслона от гъсти дървета, растящи успоредно на камъните, които изглежда се бяха търкулнали като детски топчета от горния край на каньона.
Мегън се движеше покрай ръба на гъстата борова гора, благодарна за прикритието, което им осигуряваха храстите, докато се приближаваше към мястото, където би била най-уязвима, когато патрулираше.
Не можеше да долови присъствие на Койоти. Мрачната злоба, която бе неотменна част от тях, както и жаждата за кръв сега липсваха. Мегън вече ги познаваше, знаеше какво е усещането, когато са на близо, разпознаваше миризмата им.
Знаеше, че Брейдън се движи зад нея, но този път чувството на спокойствие, на закрила, което обикновено се протягаше към нея, бе изчезнало. Тази липса накара пулса й да се ускори — мисълта, че психически е сама, беше почти плашеща.
Не усещаше Койоти, но пипалата на насилие, които се протягаха от дъното на каньона, накараха гърдите й да се стегнат. Ярост. Страх.
Мегън пое дълбоко дъх, борейки се с инстинкта да не позволи на емоциите да проникнат в нея, а да пресее яростта и гнева и да стигне до ядрото на емоцията. Винаги имаше ядро. Движещата сила зад болката. Но от това разстояние, би било почти невъзможно да се открие.
— Марк и Ейми са били там. Знаели са, че Койотите ги преследват — каза тя с пресипнал глас, когато усети Брейдън зад себе си.
Той се бе напрегнал до крайност, докато я прикриваше. Щитовете, които й бе позволил да използва преди, сега не бяха достъпни, но имаше нещо друго, някаква връзка, някакво усещане за сила, изливаща се от него към нея.
— Да се върнем назад и да тръгнем към дъното на каньона, за да видим дали там има нещо. Може би разстоянието от тук до входа, който те използват, все още е прекалено голямо.
Господи, въпреки, че бяха далеч, тя вече можеше да ги почувства. Беглите следи от емоция стягаха гърдите й, а поразителната мъка, бездната от ярост и болка я зовяха. Защо тези Породи са били тук? Какво са искали от нея?
Двамата отстъпиха назад безшумно. Когато наближиха горния край на скалите, Мегън посочи стръмната пътека, която водеше към дъното на каньона. Пътеката лъкатушеше през камъни, шубраци и множество храсти. Не беше най-безопасният маршрут, но бе относително сигурен.
— Ще мина пред теб. — Брейдън спря в горната част на пътеката и погледна назад към нея. Очите му бяха тъмни и изпълнени със загриженост. — Добре ли си?
Мегън кимна сковано. Да свали бариерите си, колкото и безполезни да бяха, бе доста трудно. Не беше нещо, което бе свикнала да прави и съзнанието й се бунтуваше от уязвимото положение, в което сама се поставяше.
— Как се научи да използваш щитовете си? — попита тя.
— Голяма част от това е вроден инстинкт. Животните имат способността да долавят емоции, да усещат опасност, като в същото време остават незасегнати от тях. Просто знаят, че са там. Моите способности са по-силни от тези на много от Котките. Мога да свалям щитовете си и да усещам емоциите, без да ги чувствам, но не мога да ги определям точно. Мога да разбера факта, че има смърт, болка, ярост или опасност. Но не умея да пресявам емоциите, за да стигна до тайните.
— И какво те кара да мислиш, че аз мога? — Мегън се опита да контролира дишането си, да задържи страха, който се протягаше към нея и се вплиташе в съзнанието й.
— Наблюдателност. — Брейдън спря на един особено стръмен участък на пътеката и се премести няколко стъпки наляво, в търсене на по-сигурна основа. — И факта, че усещам как притегляш моите щитове. Очевидно е, че също така можеш да се възползваш от способностите ми и да извлечеш повече, увеличавайки усещанията си.