Естествено, Брейдън щеше да разбере какво прави, нямаше начин да не я зърне. Но онези, които бяха долу и другите, които чакаха горе, нямаше да имат представа за действията й. Тя познаваше тази област като дланта си, беше играла тук като дете, беше преследвала като възрастна. Двамата с Ланс бяха обучавани на това място, с баща й и дядо й за учители. Знаеше как да остане скрита.
Легнала по корем, Мегън използва коленете и лактите си, за да пропълзи по склона. Стоеше ниско долу, движеше се между и около храстите и острите оголени скали. Панталоните, които носеше затрудняваха прикритието й, но дядо й я бе научил как да се слива с пейзажа около себе си и да използва дори най-нищожното прикритие ефективно.
След няколко минути се изкачи над ръба на склона. Очите й внимателно проучваха периметъра около нея, умът й усещаше всяка лека промяна, докато стискаше пистолета здраво в ръката си. Брейдън се движеше през храстите и високата трева на по-малко от сто метра от нея, проправяйки си път към Райдъра.
Мегън не можеше да го види, но го усещаше. Беше ядосан.
Сега бе време да открият наблюдателите си. Младата жена се фокусира върху земята около нея, присвила очи тя се оглеждаше, когато усети нещо странно, неестествено… нещо зло. Райдърът беше паркиран под боровете в далечината, скрит от погледа й. Те щяха да бъдат там, откъдето да могат да наблюдават автомобила, както и всички пътища към него.
Ето там.
Мегън погледна към боровете, надигна глава и присви очи, докато се опитваше да зърне нещо необичайно сред клоните на дървото.
Лека усмивка изви устните й и тя започна да се придвижва по-бързо, насочвайки се към едно място между Райдъра и това определено дърво, докато държеше под око едно малко цветно петно, сливащо се почти перфектно с дървото.
Почти. След като знаеше вече къде да търси, да различи дадения нюанс на зеленото не беше толкова трудно. Които и да бяха, бяха добре обучени.
Докато се движеше към един от дебелите стволове между Райдъра и онзи, който ги следи, Мегън се огледа настрани и назад. Не долавяше нищо, никой не я наблюдаваше, нямаше тръпки от усещането за оръжие, насочено към нея. Преследвачите бяха повече от един, но очевидно никой от тях не бе в обсега й.
Премествайки се плавно, тя се прицели в преследвача, виждайки достатъчно от замаскираното му тяло, за да знае, че ако трябва да стреля, може да го повали.
Сега, къде, по дяволите, беше Брейдън?
Щеше да я напердаши здраво по-късно, в това бе сигурна.
Брейдън потисна едно ръмжене, когато зърна Мегън да се измъква бавно от безопасността на камъните и да тръгва към върха на каньона. Имаше поне двама снайперисти, криещи се някъде в района, може би малко по-напред.
Не бяха Породи. Бяха войници или поне военно обучени. Студени и ефективни, осъзнаващи, че всяка следа от емоция ще издаде позициите им. Той ги усещаше, но прекалено слабо, не достатъчно, че да може да определи точното им местонахождение.
Бяха при боровете. Брейдън спря придвижването си по ръба на каньона и се загледа в дърветата, които скриваха Райдъра. Те щяха да бъдат там, по-вероятно по дърветата, а не на земята. Мирисът бе прекалено разреден и бе трудно да се проследи. Така че нямаше къде другаде да отиде, освен нагоре.
Породата се плъзна като змия през леко поклащащата се трева, придържайки се близо до разпръснатите камъни и гъстата растителност. Наблюдаваше дърветата с присвити очи, търсейки някакъв признак на живот.
Бяха добри. Дори не помръдваха.
Провери позицията на Мегън и започна да се приближава. Удобната позиция на преследвачите отгоре, им даваше предимство над него. Те можеха да наблюдават автомобила, както и пространството около него и да имат директен поглед към всичко, което се движи.
Но това бе добре. Брейдън можеше да се движи доста бързо и веднага след като бъде даден първият изстрел, позицията на преследвачите щеше да бъде издадена. Мъжът стисна устни с подновена ярост, когато видя Мегън да притичва към боровата гора. Беше добра. И бърза. Едва успя да я зърне, когато тя пропълзя разстоянието по корем.
Брейдън тръгна едновременно с нея, следейки я с поглед, докато тя изчезна зад един дебел ствол, след това зад друг.
Щом стигнеше боровете, щеше да бъде в малко по-голяма безопасност. Но „малко“ изобщо не успокояваше нервите му.
Той се движеше по-бързо сега, когато Мегън беше под боровете, душейки миризмите, носещи се из сечището, докато се насочваше към мястото. Райдърът беше на около дванадесет метра разстояние, под дърветата, на изток. Това даваше шанс на Мегън да стигне до него, ако цялата работа се оплеска.