Не че Мегън някога се предаваше. Тя бе също толкова алфа личност, колкото и той, което обясняваше юмрука, който бе използвала срещу него. Тя знаеше какво означава това ухапване, всяко ухапване, точно както и той. Предявяване на претенция. Опит да приложи някакво подобие на контрол върху нея, ако не друго, поне факта, че тя все още е негова. Че хормонът, който ги свързва, ще продължи да изпълва организма й, да я кара да жадува за него толкова, колкото жадува за справедливост и приключения.
Вече наближаваше полунощ и всичко, което искаше да направи Брейдън, бе да успокои напрежението в главата си. Веднага след като се отърве от напрежението в слабините си.
— Брейдън, не можахме да намерим Dragoon. — Джонас излезе на верандата, където Брейдън лекуваше със студена бира пулсиращото си главоболие.
Прокара уморено пръсти през косата си, докато стоеше върху твърдата каучукова кучешка колиба, която песът на Мегън беше заемал, когато той за първи път пристигна в къщата. Покривът беше достатъчно равен да се седне на него, а страната — наклонена, колкото да опре крака си на нея. Брейдън бе готов да се обзаложи, че може да побере него и Мегън, да не говорим за този пес с размерите на вълк, който тя наричаше куче.
— Къде, по дяволите, можеш да скриеш един Desert Dragoon? — Брейдън поклати глава. Познаваше технологията, която общността на Породите притежаваше сега. Те биха могли да открият пословичната игла в купа сено, а не успяха да открият тежковъоръжен Dragoon в средата на една шибана пустиня?
— Може да бъде скрит в някоя от стотиците пещери. — Джонас пристъпи по-близо, сребристите му очи изглеждаха дяволски странно в тъмнината. Какво, по дяволите, беше той, все пак? Миришеше като лъв, но определено не действаше като такъв.
— Не ми харесва това, Джонас. Тези не бяха Койоти, бяха обучени като войници от Специалните части и бяха едни от най-добрите, срещу които съм се изправял. Имаха оръжия и превозни средства в засада на място, на което нямаха представа кога ще отидем. Знаеха маршрута, който ще поемем и Мегън се кълне, че само семейството й би могло да знае за него. А аз не мога да повярвам, че Ланс ще се опита да я нарани. По никакъв начин.
— Джейкъбс не е под подозрение — Джонас потвърди собствените си мисли. — Обаче съм съгласен с по-ранната ти преценка. Има и нещо друго тук, но проклет да съм, ако мога да го разбера.
Нито пък той. Брейдън бе преглеждал информацията отново и отново, но все още не бе намерил отговора. Би било по-лесно да отстранят Мегън по стотици различни начини. Защо чакаха? Защо атакуваха каньона, когато би било много по-ефективно да го направят по пътя натам? Едва ли не изглеждаше така, сякаш ги тестват. Сякаш Мегън е била тествана. Но за какво?
— Тя трябва да отиде в Убежището, Брейдън. — Гласът на другия мъж беше спокоен, твърд. — Може да не оцелее при следваща атака.
Брейдън подпря лакти на коленете си и се взря в тъмното стъкло на бутилката, която държеше. Хеликоптерът беше на малко разстояние от къщата, докато няколко екипа от Котешки породи наблюдаваха безшумно периметъра. Той ги усещаше в мрака, следящи къщата и тези вътре в нея.
Беше като в Убежището. Калън и неговите хора правеха всичко възможно да запазят планината повече като рай, отколкото като имение, но бдителността на Породите и готовността им да действат можеше да бъде усетена по всяко време на деня или нощта. Никой не се отпускаше, никой не забравяше факта, че Съветът по генетика и обществата Пурист работят срещу тях и само чакат някой да допусне и най-малка слабост в защитата им.
Не беше затвор, но, по дяволите, ако не се чувстваше затворен там. За Мегън щеше да бъде по-лошо. Беше я видял вчера. За първи път, откакто бе нахлула стремглаво в живота му, той наистина я бе видял. Очите й сияеха, бурният огън на битката пламтеше в тях. Тя живееше за приключенията. Обичаше битката, препускащия адреналин, победата.
Точно както и той.
И беше видял нещо друго, нещо, което бе осъзнал едва през последните няколко часа. Мегън имаше подходящите щитове, тези, които държат вредните въздействия и позволяваха на информацията да премине. Днес ги бе използвала инстинктивно, препускайки през планината като безразсъден дявол от ада, инстинктивно завъртайки волана, управлявайки безпрепятствено през най-лошата стрелба, както и през естествените препятствия. С малко тренировки, тя щеше да се научи да използва тези щитове, както и дарбите си, със смъртоносна ефективност. Можеше да стане идеалния партньор, щеше да бъде перфектната половинка. Но никога нямаше да оцелее в Убежището.