През цялото това време, което би трябвало да бъде най-щастливо за тях, той неизменно и без да желае това, дори въпреки стремежа си към обратното, се връщаше към тази гибелна тема. Нищожна, когато се появи за първи път, тя така се свърза с безбройните потоци на мисълта и състояние на чувствата, че се превърна в главна сред всичко останало. В утринната дрезгавина Ейлмър отваряше очи и различаваше върху лицето на жена си белега на несъвършенството, а когато вечер седяха пред камината, погледът му крадливо опипваше бузата й и откриваше блещукаща под светлината на огъня призрачната ръка, изписала знака на тленността на мястото, което той с готовност би боготворял. Джорджиана скоро започна да потръпва под погледа му. Достатъчен бе един поглед с онова особено изражение, което често се появяваше на лицето му, за да се превърнат розите на бузите й в мъртвешка бледност, върху която алената длан изпъкваше силно като рубинов барелеф върху най-бял мрамор.
Късно една вечер, когато светлините бяха започнали да мъждеят, така че белегът едва-едва личеше на бузата на бедната му жена, тя сама, за първи път, доброволно подхвана темата:
— Дали си спомняш, скъпи Ейлмър — попита тя с опит за немощна усмивка, — имаш ли някакъв спомен да си сънувал снощи нещо за тази противна длан?
— Никакъв! Изобщо никакъв! — започна Ейлмър, но после добави със сух. студен тон, за да прикрие истинската дълбина на чувствата си:
— Напълно възможно е и да съм сънувал, защото, преди да заспя тази мисъл бе здраво завладяла съзнанието ми.
— И ти я сънува? — продължи Джорджиана забързано, защото се боеше, че сълзите могат да попречат да каже онова, което искаше. — Ужасен сън! Чудя се как можеш да го забравиш. Възможно ли е да се забрави такъв израз:
„Сега е в сърцето й — трябва да се изтръгне оттам!“ Спомни си, скъпи, защото аз на всяка цена трябва да те накарам да си припомниш този сън.
Съзнанието изпада в тежко положение, ако всепроникващият Сън не може да удържи неговите призраци в неясните граници на властта си и им позволи да си пробият път и да внесат страх в този живот чрез тайни, които може би принадлежат на друг, дълбоко скрит. Сега Ейлмър си спомни съня. Сънувал бе как с помощта на слугата си Аминадаб прави опит да отстрани белега чрез операция. Колкото по-дълбоко отиваше ножът, толкова по-навътре потъваше дланта, докато накрая мъничката й хватка сякаш стисна сърцето на Джорджиана, откъдето въпреки всичко, съпругът й бе непреклонно решен да я изреже или изтръгне.
Когато сънят изцяло възкръсна в съзнанието му, Ейлмър усети чувство на вина пред съпругата си. Истината често си пробива път към съзнанието, плътно обгърната в одеянието на съня и след това с безкомпромисна прямота говори по въпроси, за които ние несъзнателно се самоизмамваме, докато сме будни. До този момент той не бе осъзнал тираничното влияние, придобито от една идея върху мислите му и дълбините на сърцето, до които може би щеше да се наложи да достигне, за да спечели покоя си.
— Ейлмър — тържествено започна Джорджиана, — нямам представа какво може да струва и на двама ни да се освободя от това петно. Може би премахването му ще доведе до непоправимо уродство, а може би белегът прониква дълбоко като самия живот. И все пак: съществува ли възможност, на каквато и да е цена, да бъда освободена от мъртвата хватка на тази мъничка ръка, която ме е стиснала, преди още да се появя на този свят?
— Скъпа моя Джорджиана, мислил съм много по въпроса — бързо я прекъсна Ейлмър. — Убеден съм, че премахването е напълно осъществимо.
— Ако съществува и най-малка възможност — продължи Джорджиана, — нека направим опит, какъвто ще да е рискът. Опасността е нищо за мене, този живот е едно бреме, от което бих се освободила с радост. Или премахни тази отвратителна ръка, или вземи окаяния ми живот. Ти си голям учен. Цял свят е свидетел на това. Постигал си направо чудеса. Не можеш ли да отстраниш този малък, малък белег, който мога да покрия с двете си кутрета? Вън от възможностите ти ли е, заради собствения си покой, да отървеш бедната си жена от лудост?