— Не се притеснявай за това. Сега океанът е твоето кралство. Събери най-добрите си корабостроители. Коритата, които правите сега, не стават за нищо. Аз ще ти начертая проектите за новите кораби. Кралят на океана ще се нуждае от истинска флотилия, а не от ято рибарски лодки.
Черек присви замислено очи.
— Крал на океана — произнесе той бавно. — Това не звучи чак толкова зле. А може ли наистина да се воюва с кораби?
— О, да — уверих го аз. — А най-добрата новина е, че вече няма да ти се налага да ходиш пеш до бойното поле.
— А къде искаш да отида аз, Белгарат? — попита ме Рива.
— Сам ще те заведа там. Трябва да дойда с теб и да ти помогна да се устроиш.
— Благодаря ти, но къде все пак е това „там“?
— На Острова на бурите.
— Но това е само един скален къс сред Великото западно море! — възропта той.
— Знам, но това ще е твоят скален къс. Ти сам се съгласи да пазиш Сферата. Сега тя е твоя грижа. След като пристигнем на острова, ще построиш крепост и заедно със своите хора ще прекараш в нея остатъка от живота си, охранявайки Сферата. После бремето ще поемат твоите деца, те пък ще го предадат на своите наследници и тъй нататък.
— И колко ще продължи това?
— Нямам и най-малка представа, навярно векове. Може би дори хилядолетия. Твоят баща ще построи кораби и няма да позволява на никого дори да припари край Острова на бурите.
— Не така си представях нещата, когато ти предложих да откраднем Сферата, Белгарат — изсумтя Черек.
— Животът е пълен с неприятни изненади, не мислиш ли? Време е за разплащане. Време е да пораснете. Предстои ни работа, много работа.
Може би не бях прав да се държа така рязко с тях, но навремето Учителя също не ме беше галил с перце. Освен това мрънкането на Черек и неговите момчета започваше да ми лази по нервите. Те бяха предприели най-значимото начинание в историята на своя народ и бяха довели това начинание до успешен край. Заедно със славата обаче идваха и отговорностите и последното нещо, което се искаше от тримата алорни, бе да пристъпват от крак на крак и да хленчат.
Понякога алорните са такива бебета!
Нахвърлих им набързо подробностите около най-належащите задачи, с които трябваше да се заеме всеки от четиримата. Не им оставих време да се размекват още повече. Първо, казах на Черек точно колко воини трябва да изпрати при всеки от тримата си синове, за да им помогнат при основаването на новите кралства. Лицето му ставаше все по-мрачно и по-мрачно, докато осъзнаваше с каква част от сегашната си мощ трябва да се прости в името на общата кауза. Всеки път, когато се опитваше да възнегодува, учтиво му напомнях, че идеята за похода до Малория е била негова от самото начало. Аз зарязах бременната си съпруга, за да се включа, затова сега никак не му съчувствах.
— Ето това са нещата, които ще трябва да свършим най-напред. Някакви въпроси? — рекох накрая.
— А какво ще правим, след като се установим на новите места? — попита кисело Драс. — Ще седим и ще чакаме ангараките, така ли?
— По-нататъшни напътствия ще получите от Белар — казах му аз. — Боговете също участват.
— Белар не ме харесва — промърмори Драс. — Аз го бия кажи-речи непрекъснато на зарове.
— Тогава не играй повече с него. Опитай се да му харесаш.
— Земите наоколо са много открити — каза Алгар, оглеждайки ширналата се пред нас степ. — Ще трябва доста да походя пеш.
— Тук има диви коне. Хвани ги, опитоми ги и ще можеш да ги яздиш.
— Краката ми се влачат по земята, когато яхна кон.
— Тогава си хвани някой по-едър.
— Няма толкова едри коне.
— В такъв случай ще се наложи да отгледаш нова порода.
— Времето на Острова на бурите е отвратително — оплака се Рива.
— Построй къщи със солидни стени и здрави покриви.
— Но вятърът ще издуха сламените покриви.
— Тогава ги направи от дъски и закови дъските.
Личеше, че Черек се чувства толкова изтощен, колкото бях и аз самият.
— Вече знаете какво да правите — каза той на своите синове. — Вървете да си вършите работата. Може и да сте крале, но пак си оставате мои синове. Гледайте да не ме посрамите.
Ние с Рива се отправихме на запад, стигнахме до планините, а после кривнахме на северозапад, за да избегнем северните покрайнини на Улголанд. И двамата не бяхме в настроение за нови приключения. Ангараките ни бяха създали достатъчно емоции, за да си мерим сега силите с алгоротите или елдракините.
Спуснахме се по планинските склонове и прекосихме плодородните поля на днешна Сендария, за да стигнем накрая до брега на Великото западно море. Там спряхме, за да изчакаме воините, които ни бе обещал Черек. Те трябваше да пристигнат със семействата си. Новото кралство се нуждаеше и от нови поколения поданици.