— Какво правите?! — изкрещях аз.
— О, Белгарат, ето къде си бил — каза Рива, мигайки на парцали. — Търсехме те навсякъде.
Той махна към корабите.
— Хубав огън, а?
— Страхотен. А защо го запалихте?
— Тия дъски, дето ни ги приготви, са наистина съвсем сухи. Горят чудесно.
— Рива, защо подпалихте корабите?
Той погледна към братовчед си.
— Защо подпалихме корабите, Анрак? Аз вече забравих.
— За да попречим на хората си да се върнат обратно.
— О, да, сега си спомних. Идеята си я бива, нали, Белгарат?
— Идеята е невероятно глупава!
— Че какво й е глупавото?
— А аз как ще се прибера сега?
— О — каза Рива и сбърчи чело. — Май не помислих за това.
После погледът му изведнъж се проясни.
— Ти няма ли да пийнеш заедно с нас? — предложи ми той ентусиазирано.
Седемнадесета глава
— Белгарат — обърна се към мен Рива няколко дни по-късно. Двамата стояхме в горния край на тясната долина и гледахме как алорните заравняват терена, за да го подготвят за предстоящите строежи.
— Да, Рива.
— Аз трябва ли да имам меч?
— Нали вече си имаш.
— Не, искам да кажа, по-специален меч.
— Да, трябва — отвърнах му.
Как се беше сетил за това?
— Къде е той тогава?
— Все още не съществува. Ти трябва да го изковеш.
— Ще успея, струва ми се. От какво да го изкова?
— От звезди, доколкото разбрах.
— Как бих могъл да се добера до звездите?
— Понякога те падат от небето.
— Значи Белар е бил онзи, който ми говори миналата вечер.
— Нещо не схващам.
— Сънувах сън или поне си мисля, че сънувах. Стори ми се, че чувам гласа на Белар. Познах го, защото често съм го гледал да играе на зарове с Драс. Белар доста псуваше, защото Драс винаги печели. Не е ли странно, а? Един Бог би трябвало да накара заровете да паднат така, както той иска, но на Белар и през ум не му мина да играе нечестно. Драс обаче винаги лъже на поразия. Той може да хвърли десет и с един зар.
Опитах се да запазя самообладание.
— Рива, ти се отплесна. Беше започнал да ми разказваш за съня си. Ако Белар наистина ти е говорил, то сигурно е било за нещо изключително важно.
— Говореше странно.
— Боговете често говорят така. Какво точно ти каза?
— Не съм съвсем сигурен дали схванах правилно първата част. Тъкмо сънувах нещо друго и хич не ми се искаше да ме прекъсват.
— Нима? И какво сънуваше?
Рива се изчерви до уши.
— Не е чак толкова важно — отвърна ми той уклончиво.
— Човек никога не знае кое в сънищата е важно, и кое не е. Та за какво ставаше въпрос в този сън?
Кралят се изчерви още повече.
— Ами… имаше едно момиче в съня ми. Това не би трябвало да е чак толкова важно, нали?
— Най-вероятно да. Успя ли Белар накрая да привлече вниманието ти?
— Да, но трябваше здравата да се развика. Онова момиче определено си го биваше.
— Щом казваш.
— Тя имаше най-прекрасната руса коса, която някога съм виждал, и… може и да не ти се вярва, но нямаше никакви дрехи по себе си. Съвсем никакви.
— Рива! Забрави за момичето! Какво ти каза Белар?
— Няма защо да се косиш толкова, Белгарат — рече той, леко засегнат. — Нали това се опитвам да ти кажа.
Рива сбърчи чело.
— Я да видим сега, какво точно беше. Май нещо от рода: „Гледай, Пазителю на Сферата, сега ще накарам две звезди да паднат от небето и после ще ти покажа къде точно са те. Ти трябва да откриеш звездите, да запалиш буен огън и да ги сложиш в него. От едната звезда изкови острието, а от другата — ръкохватката. Това ще бъде мечът на Пазителя на Сферата на моя брат Алдур.“ Нещо подобно беше.
— Тогава ще трябва да поставим наблюдатели за през нощта.
— Тъй ли? Защо?
— За да гледат небето, естествено. Нали трябва да разберем кога ще паднат звездите.
— О, аз вече знам къде точно са паднали, Белгарат. Белар ме накара да изляза пред шатрата си и после ми посочи небето. Двете звезди се спуснаха една след друга и аз видях точно къде отидоха. После Белар си тръгна, а аз си легнах отново в постелята, с надеждата, че ще сънувам онова прекрасно момиче.
— Ще зарежеш ли най-после това твое измислено момиче?
— Не, Белгарат. Просто не мога да я забравя. Как бих могъл? Та тя беше най-прекрасното създание в целия свят.
— А случайно да си спомняш още мястото, където паднаха звездите?
— Ей там горе. — И той посочи неопределено към покрития със сняг връх, който се извисяваше над долината.
— Да вървим и да ги приберем тогава.
— А не трябва ли да стоя тук, все пак? Нали ръководя строежа?