Когато под нас най-после се появи Камаар, хоризонтът зад гърба ни вече бе започнал да избледнява и ние се спуснахме със сетни сили да прекосим Морето на Бурите.
Трябва да е било почти пладне, когато зърнахме за пръв път острова на западния хоризонт. Започнахме дълго, но стремглаво спускане, при което в един момент пристанището на Рива започна да се приближава към нас с плашеща скорост.
Замалко не загубихме живота си в опита да стигнем до Острова възможно най-бързо, но въпреки това закъсняхме с десетина минути.
Едва когато се носехме в бръснещ полет над водите на залива, разбрахме защо е било толкова важно Поулгара да дойде с мен. Аз дори не видях малкото момче, което се бореше отчаяно с вълните, но Поул мигом го мярна. Бяхме на около двайсетина метра над водата, когато образът й изведнъж се размаза и тя прие човешката си форма насред полет, изпъна тялото си със завидна ловкост и се стрелна към водната повърхност с главата надолу. Заби се във вълните като кинжал. За наш късмет, пристанището на Рива е доста дълбоко.
Вече бях започнал да се притеснявам, когато главата й най-сетне се появи над водата, на не повече от три метра от борещото се за живота си дете. Няколко мощни загребвания и то вече беше в прегръдката й.
— ДА! — изрева същият онзи невидим досадник в главата ми, с който не бяхме се чували от толкова време.
— О, я млъквай! — троснах му се аз.
В търговската част на пристанището цареше пълен хаос. Един единствен поглед ми беше достатъчен, за да установя, че Горек, неговият син и цялото му семейство са мъртви. В същото време риванците бяха заети с накълцването на ситни парчета на двама нийсенски търговци. Спуснах се малко встрани, тръснах криле и се преобразих.
— Спрете! — извиках на риванците.
— Те убиха нашия крал! — изкрещя ми възбудено някакъв здравеняк. По лицето му се стичаха сълзи и той беше почти в състояние на истерия.
— Не искате ли да разберете защо? — извиках аз, но тутакси разбрах, че няма никакъв смисъл да се опитвам да заговоря него или кой да е друг член на охраната на краля. Вместо това събрах малкото останала ми сила и изградих предпазен щит около нийсанците. После ги приспах и двамата. Познавах достатъчно добре Селмисра, за да се сетя, че нейните убийци са инструктирани да не се дават живи в ръцете на врага. И наистина, след като ги претърсих, открих, че са въоръжени с отровни ножове, а във всеки от джобовете им е скрита по една малка стъкленица с отрова.
— Поулгара! — повиках мислено дъщеря си. — Момчето добре ли е?
— Да, татко. Държа го здраво.
— Гледай никой да не те види!
— Добре.
После съзрях Бранд, който се беше затичал към мен. Така и не разбрах защо риванците започнаха да кръщават всеки следващ свой главен управител Бранд. Очите на управителя бяха изпълнени със сълзи и той държеше в ръката си оголен меч. Спусна се към невидимата бариера с яростта на ранен глиган. Оставих го да поблъска минута-две по нея, колкото да му мине поне малко, и после му взех меча.
— Горек е мъртъв, Белгарат! — простена отчаяно той.
— Вземи се в ръце, Бранд — казах му аз. — Имаме работа за вършене. Първо, заповядай на войниците си да не убиват нийсанците. Труповете, както сам се сещаш, не са особено разговорливи.
— Но…
— Те са наемници. Искам да разбера кой им е платил.
Вече се досещах, естествено, но исках да съм абсолютно сигурен. Другото нещо, от което се нуждаех сега, беше Бранд да се овладее възможно най-бързо.
— Извинявай, Белгарат — каза ми той след малко. — Съвсем си бях изгубил ума.
— Така е по-добре. Сега кажи на хората си да се отдръпнат от тия двамата. Искам тези влечуги да бъдат пазени денонощно. Още щом се събудят, тутакси ще опитат да се самоубият. По-добре ги съблечете. Сигурен съм, че още някъде в дрехите им се крие отрова.
Бранд даде нужните нареждания на своя първи капитан.
— Добре, Бранд — казах му, след като всичко приключи. — Нека сега двамата с теб се поразходим по плажа. Не искам никой да чуе онова, което ще ти кажа.
Той кимна и ние поехме към южната част на пристанището. Заливът на Рива е покрит със ситен чакъл й затова вълните вдигат сериозна шумотевица, разбивайки се в него.
По някое време аз спрях и попитах Бранд:
— Как се казва най-малкият внук на Горек?
— Принц Геран.
Сигурен съм, че на повечето от вас това име е добре познато. Ние с Поулгара — тъй да се каже — подсигурихме неговото присъствие в историята.
— Добре — кимнах аз. — Сега се овладей. Не искам да се разскачаш от радост. Хората ни гледат. Принц Геран е жив.