Бяхме живели заедно около двеста години, когато в една дъждовна пролетна утрин Белдин най-после повдигна въпроса, който вероятно го тормозеше от доста време. Беше се облегнал на перваза на един от прозорците и гледаше мрачно навън. После изведнъж изръмжа:
— Смятам да си построя своя собствена кула.
— О? — отвърнах му аз и оставих книгата си на масата. — Че какво й е на тази?
— Нужно ми е повече пространство, пък и двамата започваме вече да си ходим по нервите.
— Не бях забелязал.
— Белгарат, ти не забелязваш дори смяната на сезоните. Забиеш ли нос в книгите, и подметките ти да се подпалят, пак няма да усетиш, докато не ти замирише на изгоряло. Освен това хъркаш.
— Кой ми го казва. Че то твоето не е хъркане, а гръмотевична буря.
— Така поне не се чувстваш самотен нощем. — Той хвърли още един замечтан поглед през прозореца. — Разбира се, има и друга причина.
— О?
Белдин впери поглед право в мен. Очите му излъчваха необичаен за него копнеж.
— През целия си живот не съм имал свое собствено място. Спал съм по горите, в канавките, върху купите сено. Пък и топлият приятелски нрав на моите сънародници ме поддържаше непрекъснато в движение. Мисля, че за пръв път в живота си искам да разбера какво означава да си имаш свое собствено място, от което никой да не е способен да те изгони.
Как можех да му възразя.
— Искаш ли да ти помогна? — попитах.
— Ако желаех моята кула да се превърне в нещо подобно, щях сам да помоля за помощ — подсмихна се той.
— Че какво й е на тази кула?
— Белгарат, погледни истината в очите. Тази твоя кула прилича на отсечен накриво дънер. Ти си абсолютно лишен от усет за красивото.
И това казано от устата на Белдин!
— Смятам да поговоря с Белмакор. Той е мелсен, а те са родени строители. Виждал ли си някога техен град?
— Досега не ми се е отварял път към Изтока.
— Има си хас. Ти не можеш да се откъснеш от твоите книги достатъчно дълго, та да си позволиш да отидеш където и да било. Е? Идваш ли с мен или не?
Как да откаже човек на такава изискана покана? Навлякох си наметалото и двамата излязохме в дъжда. За Белдин връхните дрехи бяха ненужен лукс. Въобще не му пукаше за времето.
Когато се добрахме до леко претрупаната според мен кула на Белмакор, моят малък приятел изръмжа към горните прозорци:
— Белмакор! Трябва да си поговоря с теб!
Нашият цивилизован събрат се появи на един от прозорците.
— Какво има, старче? — викна той отгоре.
— Реших да си построя своя собствена кула. Искам ти да я проектираш. Отвори тъпата си врата!
— Къпал ли си се скоро?
— Няма и месец оттогава. Не се притеснявай, няма да ти осмърдя куличката.
Белмакор въздъхна.
— Е, добре тогава — предаде се той.
Погледът му изглеждаше малко отнесен, когато тежкото резе на обкованата с желязо врата изщрака и той се появи пред нас. Всички ние използвахме каменни плочи за врати по примера на Учителя. Белмакор обаче трябваше да има подобаваща врата с всичките й там украси. Двамата с Белдин влязохме вътре и го последвахме нагоре по стълбите.
— Да не сте се счепкали нещо с Белгарат? — полюбопитства Белмакор.
— На тебе какво ти влиза в работата? — тросна му се Белдин.
— Нищо. Просто се чудех.
— Той иска да си има свое собствено място — обясних аз. — Пък и моята кула започна да ни отеснява.
Белмакор, който си беше досетлив още от самото начало, подходи по същество.
— Каква я искаш? — попита той джуджето.
— Красива — каза Белдин, без дори да се замисли. — Едва ли някой ще сподели кулата с мен, но все пак трябва да ми е приятно да живея в нея.
Очите на Белмакор се наляха със сълзи. Нашият побратим беше изключително емоционален човек.