Един ден на перваза на моя прозорец кацна необичайно едър сокол със сноп сини пера на опашката и после най-неочаквано се превърна в Белдин.
— Какво ще кажеш, а? — възкликна той въодушевено. — Излиза, че все пак е възможно.
Аз тъкмо отпивах от халбата си с бира и така се задавих, че му се наложи дълго да ме тупа по гърба.
— Какво си мислиш, че правиш? — троснах му се аз, след като най-после успях да си поема дъх.
Белдин сви рамене.
— Изучавах птиците — обясни ми той. — Реших, че може да се окаже полезно човек да погледне на света от тяхната перспектива. Летенето не е чак толкова лесно, колкото изглежда. За малко не се пребих, когато скочих за пръв път от прозореца на кулата.
— Идиот такъв!
— Все пак успях да задействам крилете си преди да се разпльоскам на земята. Човек никога не знае на какво е способен, докато не опита.
— И как е? Имам предвид летенето.
— Не бих могъл да ти го опиша дори най-бегло, Белгарат — отвърна ми той със замечтано изражение върху грозното си лице. — Трябва да опиташ сам. Но не ти препоръчвам да скочиш от прозореца първия път. Понякога си доста немарлив в детайлите и ако не се сетиш да разтвориш перата на опашката си, като нищо ще си разбиеш човката.
Откритието на Белдин дойде тъкмо навреме. Малко по-късно Учителя ни разпрати по света, за да разберем какво става с останалата част от човечеството. Ако не греша в сметките си, трябва да бяха минали около петнайсетина столетия от онази отвратителна мразовита нощ, в която за пръв път се приближих до неговата кула.
Летенето, естествено, е доста по-бърз начин за пътуване. Белдин ни изучи на своя трик и скоро всички кръжахме из долината като ято подплашени патици, опитвайки отчаяно да се задържим във въздуха. Още отсега ще си призная, че не летя особено добре. Поулгара дори се заяжда с мен по този повод от време на време. Мисля дори, че пази тази тема като резерв за случаите, в които не се сеща за нещо по-удачно. Както и да е.
Та Белдин ни научи да летим и ние се пръснахме, носени от ветровете, за да разберем какво става с останалата част от човечеството. Като се изключат улгосите, на запад от нас не живееше почти никой, пък и аз не се разбирах особено добре с новия им Горим. С първия Горим бяхме доста добри приятели, но този, последният, ми изглеждаше твърде самовлюбен.
Затова се насочих на изток и кацнах при толнедранците. Те бяха построили доста нови градове през времето, в което не ги бях навестявал. Някои от тях всъщност се оказаха твърде големи, макар стените на къщите все още да бяха от талпи, а покривите — от слама или тръстика, което ги правеше истински смъртоносни капани при евентуален пожар. Както можеше да се предположи, пристрастеността на толнедранците към парите не бе отслабнала ни най-малко за последните петнайсет века. Като цяло бяха станали по-възприемчиви и сега отделяха далеч по-голяма част от времето си за строене на пътища, но не мисля, че тези две подробности можеха да се смятат за големи промени. Всъщност откъде у толнедранците тази страст към пътищата? Така или иначе при тях всичко вървеше мирно и тихо, може би най-вече затова, че войните обикновено се отразяват зле на бизнеса. Затова не се застоях дълго при тях и отлетях при марагите.
Марагите бяха странни хора, в което нашият приятел Релг предполагам и сам се е убедил. Може би странностите им се дължат на факта, че в тяхното общество жените са доста повече от мъжете. Техният Бог Мара проявява, по мое лично мнение, нездрав интерес към проблемите на плодовитостта и продължението на рода. Обществото им е матриархално, което само по себе си е достатъчно необичайно, макар нийсанците също да имат подобни уклони.
Независимо от това културата на марагите беше доста функционална и те все още не бяха започнали да практикуват ритуалния канибализъм, който техните съседи намериха за толкова отвратителен и който за малко не доведе до пълното им изтребление. Не съм съвсем сигурен до каква степен трябва да ви разкрия подробностите около тези събития. Тази книга може да попадне в ръцете на Поулгара, а тя има доста крайно мнение относно това кое е важно и кое — не.